– Джими се върна в „Сейнт Мери“. Така, изглежда, е най-добре. Не знам какво ще се реши за него. Още е рано, разбира се. Не знам дали някой е помислил за това.
– Време е да го направят, мила моя. Време е. Може би ще го дадат за осиновяване. По-добре е да си в списъка, нали? Мис Лидъл е човекът, когото трябва да попитам, предполагам.
Мисис Макси не знаеше какво да отговори. Тя беше по-добре запозната със законите за осиновяване, отколкото сър Рейнолд и се съмняваше, че той може да бъде приет за най-подходящия кандидат да гледа дете. Ако предстоеше осиновяване, положението на Джими щеше да привлече много кандидати. Самата тя вече беше мислила за бъдещето на детето. Не му го спомена, но реши да му каже, че роднините на Сали може да приемат момчето и че нищо не може да се направи, преди да се разбере това. Дори беше възможно бащата да бъде издирен. Сър Рейнолд отхвърли тази възможност с присмех, но обеща да не прави нищо прибързано. Той приключи разговора с нови предупреждения да се пази от маниаци убийци. Мисис Макси се почуди дали има някой толкова глупав, колкото ѝ изглежда сър Рейнолд, и коя е причината за тази толкова внезапна загриженост за Джими.
Тя остави слушалката с въздишка и се върна към пощата от деня. Пет-шест писма бяха от приятели, които очевидно притеснени, изказваха подкрепа към семейството и увереност в невинността им, като отправяха покани за вечеря. Мисис Макси усети как този израз на подкрепа по-скоро я отклонява от мислите ѝ, вместо да ѝ вдъхва подкрепа. Тя неохотно отвори следващите три плика, кои-то бяха с непознати почерци. Може би щеше да бъде по-добре да ги унищожи непрочетени, но човек никога не знае. Можеше да загуби ценна информация по този начин. Освен това изглеждаше смело да приемеш информация, за която не подозираш каква може да бъде. А на Елинор Макси смелост никога не бе липсвала. Но първите писма бяха по-малко неприемливи, отколкото тя се страхуваше, че ще бъдат. Едното всъщност беше замислено да бъде насърчително. То съдържаше три кратки печатни текста с птички и рози в неуместно съседство и уверение, че който издържи до края, ще бъде спасен. Авторът на писанието искаше дарение, за да се разпространи тази добра новина, и предлагаше текстовете да се препишат и да се разпратят на приятели, застигнати от нещастие. Повечето от приятелите на мисис Макси бяха дискретни по отношение на неприятностите в живота, но въпреки това тя почувства лека вина, когато ги хвърли в кошчето за хартиени отпадъци. Другото писмо в лилав парфюмиран плик от дама, която твърдеше, че има свръхестествени сили, и беше готова, срещу заплащане, да организира сеанс, в който Сали Джъп щеше да се появи и да назове убиеца. Допускането, че разкритията на Сали ще бъдат напълно приемливи за семейство Макси, подсказваше, че авторката допуска тяхната невинност. Последното писмо беше изпратено от селото и питаше: „Не ти ли стигаше, че я караше да работи до смърт, мръсна убийцо?“. Мисис Макси разгледа внимателно написаното, но не можа да си спомни дали го е виждала преди. Пощенската марка беше ясна и тя долови в нея предизвикателство. Реши да отиде в селото на пазар.
В малкия селски магазин имаше повече хора от друг път и шумът от техния разговор веднага замря, когато тя се появи, което ясно показваше каква е била темата му. Там беше мисис Нелсън, мис Полак, старият Саймън от Уиър котидж, който беше сочен за най-стария жител и изглежда, смяташе, че това го освобождава от всякакви усилия за лична хигиена, и една-две жени от новите ферми, чиито лица и личности, каквито и да бяха те, тя все още не познаваше. Всички промърмориха „добро утро“ в отговор на нейния поздрав, а мис Полак стигна дотам да каже „Хубав ден, нали?“, преди да се втренчи в списъка си за пазаруване, опитвайки се да скрие зачервеното си лице зад кутиите с овесени ядки за закуска. Самият мистър Уилсън остави касовия апарат, на който работеше, и излезе напред мълчаливо, почтителен както винаги, да обслужи мисис Макси. Той беше висок, слаб, смъртноблед мъж с толкова слисващо нещастие на лицето, че беше трудно да повярваш, че не е на ръба на фалита, а е собственик на процъфтяваш малък бизнес. Той чуваше повече клюки от всеки друг в селото, но изказваше своето мнение толкова рядко, че то беше изслушвано с голямо уважение и запомняно от всички. Досега беше мълчал през цялото време по въпроса за Сали Джъп, но от това не следваше, че той го смята за неподходяща тема за разговор или че се въздържа в знак на уважение при всяка внезапна смърт. Хората чувстваха, че рано или късно мистър Уилсън ще произнесе присъда и щяха да бъдат много учудени ако тя не съвпаднеше с официалната – тази, която съдът тържествено произнася по-късно. Той изслуша мълчаливо поръчката на мисис Макси и се зае да обслужи най-ценната си клиентка, докато една по една жените измърморваха по едно „довиждане“ и се изнизваха или побягваха от магазина.