Когато си отидоха, мистър Уилсън се огледа конспиративно, насочи воднистите си очи нагоре, сякаш търсеше напътствие и се наведе през тезгяха към мисис Макси с думите:
– Дерек Пулан. Той е.
– Не знам, какво имате предвид, мистър Уилсън. – Мисис Макси говореше истината. Можеше и да добави, че няма особено желание да узнае.
– Не казвам нищо, мадам, нали разбирате. Да оставим полицията да си свърши работата, казвам аз. Но ако ви безпокоят в Мартингейл, питайте ги къде е бил Дерек Пулан миналата събота вечер. Той мина оттук около дванайсет часа. Видях го през прозореца на спалнята.
Мистър Уилсън се изправи със самодоволния вид на човек, произнесъл окончателната си дума, която не може да се опровергае, и с рязка промяна в настроението се захвана да прави сметката на мисис Макси. Тя чувстваше, че трябва да каже, че всяка улика, която има или мисли, че има, той трябва да я съобщи на полицията, но не можа да събере сили да изговори такива думи. Тя помнеше как изглеждаше Дерек Пулан последния път, когато го беше видяла – дребен, доста пъпчив младеж, който носеше готов костюм и евтини обувки. Майка му беше член на Института на жените, а баща му работеше за сър Рейнолд на по-голямата от неговите две ферми. Беше прекалено глупаво и нечестно. Ако Уилсън не може да си държи устата затворена, полицията ще е в къщата на Пулан преди да се мръкне, и господ знае какво щеше да измъкне оттам. Момчето изглеждаше стеснително и вероятно щеше да загуби и малкото ум, който има. И тогава мисис Макси си спомни, че някой е бил в стаята на Сали онази нощ. Това може да е бил Дерек Пулан. Ако искаше Мартингейл да не страда повече, тя трябваше да знае на чия страна застава.
– Ако имате информация, мистър Уилсън – каза тя, – мисля, че трябва да я предадете на инспектор Далглийш. Иначе може да навредите на много невинни хора, ако отправяте такива обвинения.
Мистър Уилсън прие тази лека забележка със задоволство сякаш това беше само потвърждение на собственото му твърдение. Очевидно беше казал всичко, което възнамеряваше да каже по въпроса, и сега този въпрос беше приключен.
– Четири и пет, и десет, и девет, и една лира един шилинг прави една лира шестнайсет шилинга и два пенса, мисля – изреди той.
Мисис Макси плати сметката.
5
Междувременно Джони Уилкокс, мърляво и дребно момче за своите дванайсет години, беше разпитано от Далглийш в кабинета. То беше дошло само в Мартингейл и беше съобщило, че викарият го изпраща при инспектора за нещо важно, много ви моля. Далглийш го прие сериозно и любезно – покани го да седне и да разкаже историята си удобно настанен. Той я разказа хубаво и ясно. Това беше най-интригуващото свидетелство, което Далглийш беше чувал от доста време.
Очевидно Джони беше получил нареждане от неделното училище да помогне в сервирането на чая и измиването на чашите. Момчетата от неделното училище споделяли убеждението, че тази работа не е за тях – тя била домакинска, унизителна и много неприятна. Вярно е, че имало обещания за добро похапване по-късно с остатъците от храната, но за сервирането на чай се знаело от много хора и предишната година неколцина били дошли в последния момент уж да помогнат, но всъщност били излапали жалките останки редом с тези, които се бяха трудили през целия ден. Джони Уилкокс не виждал полза от това да се мотае там повече, отколкото трябва, и щом дошли достатъчно деца, за да не личи отсъствието му, отмъкнал два сандвича с риба, три шоколадени кифлички и две сладки с конфитюр и ги занесъл в плевнята на Бокок, убеден, че той сигурно е зает да учи децата да яздят пони.