Стивън, изглежда, беше освободен от тези погребални обреди. Полицията му беше разрешила да се върне в болницата след предварителното изслушване и той нямаше да бъде в Мартингейл до другата събота вечерта, а само щеше да се отбива за кратко. Никой не очакваше от него да поднесе целомъдрен венец за удоволствието на селските клюкари. Той имаше пълно основание да се върне в Лондон, за да си гледа работата. Дори Далглийш не можеше да очаква от него да се мотае в Мартингейл за неопределено време за удобството на полицията.
Ако Катерин имаше също толкова основателна причина да се върне в Лондон, тя не се възползва от нея. Очевидно ѝ оставаха още седем дни от годишната отпуска и тя пожела с радост да остане в Мартингейл. Когато я попитаха, прояви разбиране. Нищо не пречеше да помогне на мисис Макси по някакъв начин. Точно така беше. Все някой трябваше да обслужва Саймън Макси, всекидневната работа в къщата непрекъснато се отлагаше заради разследването на Далглийш, а освен това Сали я нямаше.
След като се разбра, че майка ѝ възнамерява да отиде на погребението, Дебора реши да потисне естественото си отвращение от цялата идея и ненадейно обяви, че ще бъде на погребението. Не се изненада, когато Катерин изрази подобно намерение, но неочаквано и успокояващо беше, че Филис смяташе да отиде с тях.
– Не е нужно ни най-малко – каза ядосано тя. – Не мога да разбера защо е целият този шум. Лично аз смятам, че цялата идея е болна и безвкусна, но ако искаш да дойдеш и да те зяпат, е, това е безплатно шоу. – Тя излезе от гостната бързо, със смущаваща сдържаност, която той намираше за толкова обезоръжаваща, но се върна след няколко минути, за да каже:
– Съжалявам, че бях толкова груба, Филикс. Моля те ела, ако искаш. Прекрасно е, че си помислил за това.
Филикс внезапно изпита яд към Стивън. Вярно беше, че връщането на работа е удобно извинение за момчето. Но за него беше типично и дразнещо да използва такова удобно и просто извинение, за да се скрие от отговорност и неприятности. Нито Дебора, нито майка ѝ, разбира се, можеха да видят нещата по този начин и Катрин Бауърс, горката заслепена глупачка, беше готова да прости всичко на Стивън. Никоя от жените не би изляла неприятностите си пред Стивън. Но, помисли Филикс, ако този млад мъж беше обуздал своите донкихотовски импулси, нищо от това нямаше да се случи. Филикс се приготви за погребението обзет от студен яд, като решително се бореше с подозрението си, че една част от този яд е фрустрация, а друга част – завист.
Беше още един прекрасен ден. Тълпата беше облечена в летни дрехи, някои от момичетата носеха рокли по-подходящи за плаж, отколкото за погребение. Изглежда, много от тях са били тръгнали на пикник и едва тогава са чули за по-доброто забавление, което по случайност се случваше на гробището. Някои носеха храната, която им беше останала след похапването, а други още дъвчеха сандвичи и портокали. Стигнеха ли до гроба, поведението им ставаше съвсем прилично. Смъртта има всеобщ отрезвяващ ефект и нервният смях бързо стихваше под възмутените погледи на правоверните. Дебора не беснееше от тяхното поведение, а от факта, че те изобщо са там. Обземаше я хладно презрение и гняв, които плашеха със своята сила. По-късно тя се почувства доволна от това, защото те не оставяха място за тъга и неловкост.
Семейство Макси, Филикс Хърн и Катерин Бауърс бяха застанали заедно пред открития гроб, а мис Лидъл и няколко момичета от Сейнт Мери стояха скупчени зад тях. Срещу тях бяха Далглийш и Мартин. От двете страни на отворения гроб полицаи и заподозрени се гледаха едни други. Малко по-надолу имаше още едно погребение с непознат свещеник от друга енория. Опечалените бяха в черно, притиснати един до друг в малък кръг, толкова близко до гроба, че изглеждаха като участници в таен обред за избраници, скрит от чужди очи. Никой не им обър-на внимание, а гласът на техния свещеник не можеше да заглуши минорното шумолене на хората пред гроба на Сали. Те, помисли си, Дебора, поне погребаха мъртвеца си с някакво достойнство. Дойде ред на мистър Хинкс да каже своите няколко думи. Много разумно той не спомена при какви обстоятелства е умряло момичето, а тихо каза, че пътищата на провидението са неведоми – твърдение, което малцина от слушателите му бяха компетентни да оборят, въпреки че присъствието на полицията говореше, че поне нещо във въпросната мистерия е дело на човек.
Мисис Макси прояви активен интерес към цялата церемония, повтаряше на висок глас „Амин“, което прозвучаваше като категорично съгласие в края на всяка молитва, справи се с бързите си пръсти с требника и помогна на две съсипани от тъга или притеснение момичета от „Сейнт Мери“ да намерят сами каквото търсят в книгата. В края на службата тя пристъпи към гроба и за миг остана втренчена надолу в ковчега. Дебора по-скоро почувства, отколкото чу въздишката на майка си. Никой не можеше да каже какво означава тази въздишка, като гледаше спокойното ѝ лице, което се обърна отново към събралите се хора. Тя свали едната си ръкавица и се наведе да прочете съболезнованията на една от картичките, преди да отиде при дъщеря си.