– Каква ужасна тълпа. Мислех, че хората си имат по-интересни занимания. Все пак, ако горката Сали беше много по-малко склонна към самореклама, отколкото изглеждаше, сигурно щеше да одобри това погребение. Какво прави това момче? Това майка му ли е? Вашето момче не може да не знае, че не се скача по гробовете. Не трябва да му позволявате, ако искате да го водите на гробищата. Това е света земя, а не площадка за игра. Във всеки случай погребението не е подходящо забавление за едно дете.
Майката и детето ги изгледаха изумено – две бледи слисани лица с еднакви заострени носове и рядка коса. Жената задърпа детето и погледна уплашено назад. Ярката наситена светлина вече се разсейваше, собствениците на велосипедите, подпрени на оградата на гробището между астрите, започнаха да изтеглят оттам колелата си, фотографите прибираха камерите. Една или две групички все още изчакваха, като си говореха тихо и търсеха възможност да разгледат оставените венци. Гробарят вече събираше обелките от портокалите и хвърлените хартии, като си мърмореше под носа. Гробът на Сали беше отрупан с цветя. Червено, синьо и златисто се преливаха над чимовете пръст и дървените летви като шарен юрган и уханието на прясна пръст се смесваше с уханието на цветя.
3
– Не е ли това лелята на Сали? – попита Дебора. Една слаба нервно изглеждаща жена с коса, която някога може да е била червена, говореше с мис Лидъл. Двете вървяха заедно към портата на гробището. – Това сигурно е същата жена, която потвърди, че трупът е на Сали на предварителното изслушване. Ако това е лелята, може да я закараме до тях с колата. Автобусите са ужасно нарядко по това време на деня.
– Може би си струва, докато е с нас, да разменим някоя дума с нея – каза Филикс, обмисляйки нещата. Предложението на Дебора първоначално беше продиктувано от добри чувства – желанието да спестиш на някого дълго чакане на слънце. Но сега практическите ползи от предложението ѝ станаха ясни.
– Накарай мис Лидъл да те запознае с нея, Филикс. Аз ще докарам колата. Може да разбереш къде е работела Сали, преди да забременее, и кой е бащата на Джими и дали вуйчо ѝ наистина я е харесвал.
– За две-три минути любезен разговор? Едва ли.
– Докато пътуваме, ще има много време. Опитай Филикс.
Дебора забърза след майка си и Катерин, доколкото добрият тон позволяваше, оставяйки Филикс да се заеме със задачата. Жената и мис Лидъл бяха стигнали до пътя и спряха, за да разменят няколко последни думи. От разстояние двете фигури изглеждаха като че ли изпълняват някакъв церемониален танц. Едновременно протегнаха ръце за довиждане и едновременно се дръпнаха назад. След това мис Лидъл, която беше тръгнала, се обърна, за да каже още нещо, и фигурите пак се събраха.
Докато Филикс се приближаваше към тях, те го наблюдаваха и той видя как устните на мис Лидъл се движат. Стигна до тях и нямаше как да не бъдат представени един на друг. Слаба ръка в евтина ръкавица от изкуствена материя се протегна свенливо само за секунда и бързо се отдръпна. Дори в този механичен и почти непочувстван контакт Филикс долови как тя трепери. Тревожните сиви очи отместиха поглед, докато той говореше.
– Мисис Риско и аз се чудехме дали можем да ви закараме до вас – каза внимателно той. – За автобуса ще чакате дълго. С удоволствие ще ви закараме. – Това поне беше истина. Тя се поколеба. Точно когато мис Лидъл очевидно реши, че предложението, макар и неочаквано, не може да бъде пренебрегнато, без това да изглежда неприлично, а може да бъде прието съвсем спокойно и започна да я подтиква да приеме, Дебора застана до тях в реното на Филикс и въпросът беше решен. Лелята на Сали беше представена като мисис Виктор Проктър и беше удобно настанена до нея на предната седалка, преди някой да може да се противопостави на това. Филикс седна на задната седалка, като съзнаваше, че това начинание не е съвсем по вкуса му, но признаваше, че Дебора в действие е възхитителна. „Специалист по безболезнено извличане на информация“ помисли той, докато колата се спускаше по хълма. Чудеше се докъде ще стигнат и дали Дебора се е погрижила да каже на майка си колко ще се забавят.