– Знам най-общо къде живеете – чу я той да казва. – Точно преди Кенингбери. Ние минаваме по този път за Лондон. Но ще трябва да разчитам на вас за пътя. Много мило, че ни разрешихте да ви закараме вкъщи. Погребенията са ужасни. Наистина с облекчение си тръгваш.
Резултатът от това беше неочакван. Мисис Проктър изведнъж заплака, безшумно, почти без да движи лицето си. Като че ли не можеше да контролира сълзите си и ги оставяше да се стичат по бузите и да падат върху ръцете в скута ѝ. Когато заговори, гласът ѝ беше тих, но достатъчно ясен, за да бъде чут въпреки шума на мотора. Но сълзите продължаваха да се стичат безмълвно и без всякакво усилие.
– Не трябваше да идвам. На мистър Проктър няма да му хареса, ако разбере, че съм идвала. Той няма да се е прибрал, когато аз се върна, така че няма да узнае, а Берил е на училище. Но няма да му хареса. Който каквото си е надробил, това си сърба. Така казва и не можеш да му се сърдиш. Особено когато е направил толкова много за нея. Никога не е имало някаква разлика между Сали и Берил. Никога. Ще твърдя това, докато умра. Не знам защо трябваше на нас да ни се случи.
Този вечен плач на нещастните се стори на Филикс неблагоразумен. Той не знаеше, че семейство Проктър е поело цялата отговорност за Сали, откакто тя беше забременяла и със сигурност нямаше нищо общо със смъртта ѝ. Той се наведе напред да чува по-ясно. Дебора може и да беше казала нещо насърчително, но той не беше сигурен. Не можеше и дума да става за извличане на информация. Тази жена беше таила нещата в себе си прекалено дълго време.
– Възпитавахме я в скромност. Никой не може да го отрече. Невинаги ни е било лесно. Тя наистина получи стипендията, но ние все пак трябваше и да я храним. Тя не беше лесно дете. Мислех си, че е от бомбардировките, но мистър Проктър не искаше и да чуе. Те ни бомбардираха през цялото време, нали разбирате. Имахме къща в Стоук Нюингтън тогава. Нямаше много въздушни нападения и се чувствахме сигурни близо до скривалището Андерсън. Лил и Джордж бяха убити от ракета Фау 1. Не си спомням нищо. Не помня и как съм извадена от развалините. Казаха ми за Лил цяла седмица по-късно. Извадиха ни всички, но Лил беше мъртва, а Джордж умря в болницата. Ние извадихме късмет. Аз поне така предполагах. Мистър Проктър беше наистина зле дълго време и накрая се пенсионира по болест. Но те повтаряха, че сме извадили късмет.
„Като мене“, помисли Филикс мрачно. „Един от извадилите късмет.“
– И тогава взехте Сали и я отгледахте – подсказа Дебора.
– Нямаше кой друг. Наистина нямаше кой друг. Майка ми не можеше да я вземе. Тя не ставаше за това. Мислех си как на Лил това щеше да ѝ хареса, но такива мисли не ти помагат да обичаш едно дете. Тя наистина не беше обичлива. Не беше като Берил. Само че Сали беше на десет години, когато Берил се роди, и предполагам, че ѝ е било трудно, след като толкова дълго време е била едно дете вкъщи. Винаги получаваха еднакво – уроци по пиано и всичко друго. А сега това. Полицията дойде след смъртта ѝ. Не бяха в униформа или нещо такова, но се познаваше какви са. Всички го разбраха. Питаха кой е мъжът, разбира се, но ние не можехме да кажем.
– Мъжът, който я е убил? – попита Дебора, която не можеше да повярва на ушите си.
– О, не. Бащата на бебето. Сигурно си мислеха, че той може да го е направил, но ние не можехме да им кажем нищо.
– Предполагам, че са ви разпитвали много къде сте били онази нощ.
За пръв път мисис Проктър, изглежда, усети сълзите си. Бръкна в дамската си чанта и ги избърса. Интересът към нейната история ѝ подейства успокояващо и разсея тъгата ѝ – на каквото и да се дължеше тя – на която се беше отдала. Филикс мислеше, че е малко вероятно този плач да е за Сали. Дали тези сълзи не бяха рукнали от съживения спомен за Лил, Джордж и безпомощното дете, което бяха оставили след себе си, или това беше просто униние и чувство за провал? Сякаш предусетила въпросите му, тя каза:
– Не знам защо плача. Плачът не може да върне умрелите. Предполагам, че е заради службата на гроба. Пяхме за Лил химна „Господ е Пастир мой“[7]. Не изглежда подходящ нито за едната, нито за другата. Питахте ме за полицията. Предполагам, че и вие сте си патили от тях. Бяха при нас. Казах им, че съм вкъщи с Берил. Питаха дали сме били на празненството в Чадфлийт. Казах им, че не знаем нищо за него. Не че ако знаехме, щяхме да отидем. Не видяхме Сали повече и вече не искахме и да знаем къде работи. Помня този ден добре. Беше толкова странно. Мис Лидъл телефонира сутринта, искаше да говори с мистър Проктър, нещо което не беше правила, откакто Сали тръгна на работа. Берил вдигна телефона и това обаждане ѝ се стори странно. Помисли си, че за да се обажда мис Лидъл, нещо се е случило на Сали. Но тя само каза, че Сали била добре. Това беше странно. Тя знаеше, че не искаме да чуваме за нея.