Сигурно и на Дебора това се беше сторило странно, защото попита:
– Мис Лидъл телефонирала ли е така и преди, за да ви каже, че Сали е добре?
– Не. Не, откакто Сали отиде в Мартингейл. Тогава ни телефонира, за да ни го каже. Поне така мисля. Може и да е писала на мистър Проктър, но не съм сигурна. Предполагам, че е трябвало да научим, че Сали напуска прию-та, тъй като мистър Проктър е неин наставник. Поне ѝ беше. Но сега е навършила двайсет и една години и е самостоятелна и нас вече не ни засяга къде ходи. Никога не е държала на нас, на никого от нас, нито дори на Берил. Помислих си, че е по-хубаво да дойда днес, защото щеше да изглежда странно, ако никой от семейството не е там, каквото и да разправя мистър Проктър. Но той беше прав. Не можеш да помогнеш на мъртвите с присъствието си и само се разстройваш. И всички тези хора би трябвало да правят нещо по-хубаво.
– Значи мистър Проктър не е виждал Сали, откакто тя е напуснала дома Ви? – продължи да настоява Дебора.
– Разбира се, че не. Не би имало никакъв смисъл, нали?
– Очаквам, че в полицията са го попитали къде е бил в нощта, когато тя е умряла. Винаги правят така. Разбира се, това е само една формалност.
Ако Дебора се беше опасявала, че звучи обидно, страхът ѝ беше неоснователен.
– Странно е как продължават. От начина, по който говорят, човек ще си помисли, че ни подозират, че знаем нещо по въпроса. Задават въпроси за живота на Сали, какво най-много е очаквала и кои са били приятелите ѝ. Все едно че става дума за някаква важна личност.
Попитаха Берил за телефонния разговор с мис Лидъл. Попитаха дори мистър Проктър какво е правил онази нощ. Не че ние можехме да забравим тази нощ. Това беше нощта, когато стана инцидентът с колелото. Не се прибра до дванайсет и беше в много лошо състояние – с подута устна, колелото изкривено. Беше си загубил часовника и това го беше разстроило, тъй като часовникът беше от баща му и от истинско злато. Много, много ценен, винаги така ни казваха. Няма да забравим онази нощ скоро, мога да ви уверя.
Мисис Проктър вече се беше възстановила напълно от емоциите на погребението и приказваше с охотата на човек, свикнал повече да слуша, отколкото да бъде чут. Дебора караше колата с лекота. Ръцете ѝ бяха отпуснати на волана и сините ѝ очи се взираха право в пътя пред нея, но Филикс нямаше никакво съмнение, че умът ѝ е другаде. Тя издаваше възклицания на съчувствие, докато слушаше разказа на мисис Проктър и ѝ отговаряше.
– Какъв ужасен шок за вас двамата! Сигурно сте били страшно притеснена, когато той е закъснял толкова много. Как се случи това?
– Паднал е, като се е спускал по един хълм, някъде към Финчуърди. Фучал е надолу, а някъде по пътя имало счупени стъкла. Разбира се, прерязали са предната му гума, той е изгубил контрол и паднал в канавката. Казах му, че е можел да се убие или да се нарани лошо. И ако беше станало така, господ знае какво щеше да се случи, защото тези пътища са много безлюдни. Може да си лежиш там часове наред и никой да не дойде да те вдигне. Мистър Проктър не обича натоварените пътища за каране на колело и нищо чудно в това. Ако търсиш спокойствие, трябва сам да се погрижиш да го намериш.
– Той много ли обича да кара колело? – попита Дебора.
– Луд е да кара колело. Винаги е бил. Разбира се, сега не прави онези тежки преходи по пътищата. След войната и след бомбардировките. Така правеше, когато беше млад. Но все още обича да кара и обикновено не го виждаме много в събота следобед.
В гласа на мисис Проктър се долови облекчение, което не остана незабелязано от двамата ѝ слушатели. Колело и инцидент правят много добро алиби, помисли Филикс, но той не може да е сериозно заподозрян, ако се е прибрал вкъщи преди дванайсет. Трябва му поне един час да стигне до вкъщи от Мартингейл дори и ако инцидентът е бил инсцениран и той е карал през цялото време. Освен това е трудно да се намери убедителен мотив, тъй като Проктър очевидно не беше намерил за необходимо да убие племенницата си преди да я приемат в „Сейнт Мери“ и не беше имал контакт с нея оттогава, както личи по всичко. Филикс разиграваше в ума си възможността за наследство, което евентуално Сали щеше да получи и което при нейната смърт много удобно щеше да отиде при Берил Проктър. Но дълбоко в себе си той не търсеше убиеца на Сали Джъп, а някого с достатъчно сериозен мотив и възможност да отклони полицейското разследване от по-вероятни заподозрени. Засега това изглеждаше пропаднала надежда що се отнася до съпрузите Проктър, но Дебора очевидно беше решила, че може да се хване някаква диря чрез тях. Факторът време безспорно тревожеше и нея.