Това, значи, беше домът на Сали Джъп, която за голямо съжаление, беше паднала много под неговите стандарти. Колата спря до бордюра пред номер 17 и мисис Проктър притисна черната си безформена чанта към гърдите си и задърпа вратата.
– Оставете на мен – каза Дебора и се пресегна през нея да отвори вратата. Мисис Проктър се измъкна и започна благодарствени излияния, които Дебора прекъсна.
– Моля Ви, недейте. Ние много се радваме, че дойдох-ме. Искам да помоля за чаша вода, преди да продължим. Знам, че е глупаво, но от шофирането в тази жега много ожаднявам. Наистина само вода. Аз почти нищо друго не пия.
„Недей, за бога!“, помисли си Филикс, когато двете жени изчезнаха в къщата. Той се чудеше какво е решила Дебора сега и се надяваше, че чакането няма да бъде много дълго. Мисис Проктър беше оставена без избор да покани ли доброжелателката си вкъщи. Тя едва ли можеше да изнесе чаша вода на улицата. Въпреки това Филикс беше сигурен, че това нахълтване в дома ѝ не ѝ е приятно. Беше погледнала тревожно към улицата и той си помисли, че времето, с което разполага, изтича бързо, че колата е още там, а трябва да се махне, преди мъжът ѝ да се е прибрал. Тревожността, която беше показала при срещата им на гробището, се беше върнала. Изпита момент на раздразнение към Дебора. Малко вероятно беше упражнението да се окаже полезно и беше срамота да се причинява такава тревога на тази трогателна женица.
Дебора, недокосната от такива изискани чувства, вече влизаше в гостната стая. Вътре едно момиче подготвяше нотите си на пианото, очевидно за да се упражнява, но беше избутана от стаята припряно с поръчката „Донеси чаша вода, мила“, изговорена с изкуствено бодър глас, често използван от родители в присъствието на непознати. Детето тръгна доста неохотно, помисли си Дебора, но не и преди да ѝ отправи преднамерено продължителен поглед. Тя беше твърде обикновено дете, но приликата с умрялата ѝ братовчедка беше очевидна. Мисис Проктър не я беше представила и Дебора се почуди дали това е небрежност поради нервност, или това беше умишлено, за да остави детето в неведение за следобедните похождения на майка си. Ако е така, излиза, че трябва да се измисли някаква история, за да се обясни това посещение, макар че мисис Проктър не правеше впечатление на човек, който е достатъчно изобретателен в това отношение.
Двете седнаха една срещу друга в два фотьойла, всеки от тях с бродерия на облегалката си на момиче в кринолинена рокля и боне на главата, което бере ружи, и пухкави неизползвани възглавници на седалката. Очевидно това беше най-хубавата им стая, използвана само за гости и упражнения по пиано. С мирис на восък за дърво, нови мебели и рядко отваряни прозорци. На пианото имаше две снимки на момичета в балетни рокли, грациозните им тела наведени неестествено в сковани пози, а лицата им застинали в решителна усмивка под венци от изкуствени рози. Едното от тях беше детето, току-що излязло от стаята. Другото беше Сали. Странно как типичната за семейството цветова гама или костна система може да направи един негов член забележителен, а да остави друг с вид, който не говори нищо и не обещава нищо за в бъдеще. Мисис Проктър долови къде се беше спрял нейният поглед.
– Да – каза тя, – направихме всичко за нея. Всичко. Никога не правехме разлика. Тя също взимаше уроци по пиано, същите като Берил, макар че нямаше таланта на Берил. Но винаги се отнасяхме към тях по един и същи начин. Ужасно е как всичко това свърши. Тази другата снимка направихме след кръщенето на Берил. На нея сме аз, мистър Проктър, бебето и Сали. Тя беше едно малко хубаво човече тогава, но не остана такава.
Дебора се приближи към снимката. Групата позираше сковано – седнали на тежки резбовани столове на един измислен фон на драпирани завеси, заради които снимката изглеждаше по-стара, отколкото беше. Мисис Проктър, по-млада и по-закръглена, държеше детето си непохватно и изглеждаше притеснена в новите си дрехи.
Сали гледаше намръщено. Съпругът беше застанал зад тях, опрял ръцете си с ръкавици собственически на облегалките на столовете. Имаше нещо неестествено в стойката му, а лицето му не изразяваше нищо. Дебора го разгледа внимателно. Беше сигурна, че го е виждала някъде и преди, но опитът ѝ да го разпознае не сполучи и я затрудни. Всъщност лицето му беше незабележително, а снимката беше правена преди повече от десет години. Тя се отдалечи разочарована. Снимката ѝ беше разкрила много малко и тя вече не знаеше какво беше помислила, че ще научи от нея.