– Ако не разкрият това престъпление – каза Дебора, – представяш ли си наистина как живеем щастливо в Мартингейл? Мислиш ли си, че трябва да знаеш истината? Честно ми кажи, никога ли не си бил убеден, че Стивън го е извършил или аз?
– Ти? Не и с тези ръце и с този маникюр. Не забеляза ли, че е използвана значителна сила и че шията ѝ беше наранена, но без следи от драскотини? Една възможност е да е бил Стивън. А също така Катерин, майка ти и Марта. И аз. Изобилието от заподозрени е нашата най-голяма защита. Нека Далглийш си избере. А колкото до това да не живеем в Мартингейл, ако престъплението не бъде разкрито – представям си, че тази къща е била свидетел на не едно насилие през последните триста години. Не всичките ти предшественици са водили образцов редовен живот, някои от тях са умирали от ръка на убиец, пък макар и свещеници. След двеста години смъртта на Сали Джъп ще бъде една от легендите, които се разказват на Хелоуин, за да се плашат правнуците ти. Ако наистина не можеш да понасяш Мартингейл, винаги имаш Гринуич. Няма да ти досаждам с това пак, знаеш какво чувствам.
Гласът му беше почти безизразен. Ръцете му държаха леко волана, а очите му все още гледаха напред в пътя съсредоточено, но спокойно, без напрежение. Той сигурно беше разбрал, какво мисли тя, защото каза:
– Не се тревожи за това. Няма да усложня нещата повече, отколкото мога да помогна. Просто не искам тези яки типове, с които ти се забавляваш, да разберат погрешно моя интерес.
– Ще ме искаш ли, Филикс, ако реша да избягам от тебе?
– Това не е ли мелодраматично? Какво друго са правели повечето от нас през последните десет години? Но ако искаш брак, за да избягаш от Мартингейл, жертвата ти може да се окаже ненужна. Като излизахме от Кенингбъри, се разминахме с Далглийш и един от неговите хора. Предполагам, че са тръгнали да правят същото като нас. Твоята подозрителност към Проктър може да не се окаже погрешна, в края на краищата.
Закараха мълчаливо колата в гаража и влязоха в хладния хол. Катерин Бауърс се качваше по стълбите. Носеше поднос, покрит с ленена кърпа, и беше облечена в бялата найлонова престилка, която обикновено слагаше, когато обслужваше Саймън Макси. Изглеждаше стегната, енергична и добре. Никога не е приятно да видиш друг човек да изпълнява компетентно и явно задължения, които съзнанието ти казва, че са твои, и Дебора беше достатъч-но почтена да разпознае причината за своето раздразнение. Опита се да го скрие с необичаен за нея пристъп на увереност.
– Погребението беше ужасно, нали Катерин? Много съжалявам, че Филикс и аз изчезнахме така. Закарахме мисис Проктър у дома ѝ. Имах внезапен порив да припиша убийството на злия вуйчо.
Катерин не се впечатли.
– Попитах инспектора за вуйчото, когато той ме разпитваше втория път. Каза, че полицията е отхвърлила възможността мистър Проктър да е убил Сали. Не обясни защо. Оставям тази работа на него. Един господ знае колко работа има тук.
Тя продължи. Загледана след нея, Дебора каза:
– Може и да съм немилостива, но ако някой в Мартингейл е убил Сали, предпочитам това да е била Катерин.
– Едва ли е възможно – каза Филикс. – Не мога да си представя, че е способна на убийство.
– А останалите от нас са способни, дори майка ми?
– Особено тя, така мисля, ако e сметнала, че е необходимо.
– Не ти вярвам – каза Дебора. – Но дори и да е така, виждаш ли я как не казва нищо, докато полицията преобръща Мартингейл и хора като мис Лидъл и Дерек Пулан са заподозрени?
– Не – отговори Филикс. – Не я виждам.
Глава седма
1
Роуз Котидж на Несингфорд Роуд беше селска къща от края на осемнайсети век, която изглеждаше чаровна и прастара и подвеждаше минаващите с коли по пътя, че от нея може да се направи нещо ценно. В ръцете на семейство Пулън тя беше заприличала на едно от хилядите градски общински жилища. Голям гипсов модел на немска овчарка заемаше цялото пространство пред прозореца в гостната. Зад него дантелените завеси бяха елегантно дръпнати и вързани със синя панделка. От вратата се влизаше направо в стаята. Тук благоразумието беше отстъпило на слабостта на семейство Пулън към модерния декор и резултатът беше особено дразнещ и чудат. На едната стена имаше дизайн с розови звезди на син фон. Отсрещната стена беше в същия розов цвят. Столовете бяха тапицирани с материя на райета, очевидно избирана да подхожда на розовото. Мокетът беше бледорозов и пострадал от неизбежните влизания и излизания на крака в кални обувки, нищо не беше чисто, нищо не беше направено така, че да издържи, нищо не беше просто и открито. На Далглийш всичко му се стори дълбоко потискащо.