– Да. Аз работя в общината и мога да ползвам по един ден отпуск от време на време. Сали каза, че иска да отиде до града и аз не виждах защо да не отиде. Предполагах, че иска да гледа някой филм или да иде на пазар. Другите майки могат.
– Изглежда странно, че Сали не е оставила детето си в Мартингейл, ако е искала да отиде в Лондон. Мисис Бултитафт сигурно е била готова да го гледа понякога. Цялата тази тайнственост едва ли е била необходима.
– На Сали ѝ харесваше така. Обичаше нещата да са тайнствени. Мисля, че най-голямото ѝ удоволствие беше да се измъква тайно през нощта. Понякога чувствах, че това не я радва истински. Притесняваше се за бебето или просто ѝ се спеше, но нещо я караше да го прави. На другия ден ѝ беше приятно, че го е направила и не са я хванали.
– Не ѝ ли каза, че ще загазите и двамата, ако ви открият?
– Не виждам как аз можех да пострадам от това – каза Пулън раздразнено.
– Мисля, че се правиш на по-наивен, отколкото си. Готов съм да повярвам, че ти и мис Джъп не сте били любовници, защото мисля, че знам кога хората казват истината и защото това, което казваш, съвпада с това, което аз знам засега за вас двамата. Но не се заблуждавай, че другите хора ще проявят такова разбиране. Фактите се поддават на едно очевидно тълкуване и повечето хора ще се хванат за него, особено при стеклите се обстоятелства.
– Така е. Просто защото има незаконно дете, значи е нимфоманка. – Момчето изговори последната дума старателно, сякаш я беше научил наскоро и още не я беше употребявал.
– Знаеш ли, аз се съмнявам дали те ще разберат какво значи тази дума. Хората може да мислят гадни неща и е странно колко често тези гадни неща имат основания. Не мисля, че Сали Джъп е била много честна с тебе, когато е използвала плевнята, за да избяга от Мартингейл. Сигурен съм, че и ти си го мислил това.
– Да, така е. – Момчето погледна нещастно встрани и Далглийш зачака. Чувстваше, че има още нещо, което трябва да бъде обяснено, но Пулън беше оплетен в собствената си неспособност да се изразява и фрустриран от трудността да обясни какво е това момиче, което е познавал – живо, весело, безразсъдно – на двама полицаи, които никога не са я виждали. Трудността беше лесно разбираема. Той не се съмняваше как разказът на Пулън ще прозвучи пред едно съдебно жури и се радваше, че никога няма да трябва да убеждава дванайсет добри и честни мъже, че Сали Джъп, млада, красива и вече изпаднала в немилост, се е измъквала от стаята си нощем и е оставяла бебето си само, макар и за кратко, единствено заради удоволствието от интелектуалните дискусии с Дерек Пулън.
– Намеквала ли е мис Джъп пред тебе, че се страхува от някого или че има врагове? – попита той.
– Не. Тя не беше достатъчно важна, за да има врагове.
„Не е била до събота вечер, вероятно“, помисли си Далглийш.
– Никога ли не е разкривала истината за детето пред тебе, кой е бащата например?
– Не. – Момчето беше преодоляло ужаса си и гласът му прозвуча сърдито.
– Тя каза ли ти защо иска да отиде в Лондон в четвъртък следобед?
– Не. Помоли ме да гледам Джими, защото ѝ беше дош-ло да гуша да го разкарва в количката из гората и искаше да се махне от селото. Разбрахме се, че ще ми го предаде на гарата на Ливърпул Стрийт. Донесе сгъваемата количка и аз го заведох в парка Сейнт Джеймс. Вечерта ѝ го върнах и пътувахме обратно поотделно. Не искахме да дадем храна за приказки на селските клюкари.
– Никога ли не си мислил, че тя може да се влюби в тебе?
– Знаех много добре, че няма.
Той хвърли бърз поглед към Далглийш и след това, сякаш изненадан от себе си, довери:
– Не ми даваше дори да я докосна.
Далглийш изчака малко и след това каза тихо:
– Това не са постоянните ти очила, нали? Какво стана с другите, които обикновено носиш?
Момчето рязко свали очилата от носа си и закри стъклата с ръце в отчаян и безсмислен жест. След това, осъзнавайки значението на този инстинктивен жест, бръкна в джоба си за носна кърпа и демонстративно започна да бърше стъклата на очилата.
Ръцете му се разтрепериха, когато сложи очилата обратно на носа си, където те застанаха накриво, а гласът му стана дрезгав от страх.
– Загубих ги. Искам да кажа, че ги счупих. На поправка са.
– По същото време ли ги счупи, когато получи тази синина над окото?
– Да. Блъснах се в едно дърво.
– Наистина ли? Дърветата тук изглеждат странно опасни. Доктор Макси си ожулил кокалчетата на пръстите в кората на едно от тях, така ми каза. Може ли да е същото дърво?