– Неприятностите на доктор Макси нямат нищо общо с мене. Не знам какво искате да кажете.
– Мисля, че знаеш – каза Далглийш тихо. – Искам да те помоля да премислиш това, за което говорихме, и после да напишеш показанията си и да ги подпишеш. Не е толкова спешно. Знаем къде да те намерим, ако ни потрябваш. Поговори с баща си, когато се върне. Ако някой от двама ви иска да ме види, кажи ми. И помни това: някой е убил Сали. Ако не си бил ти, тогава няма нищо, от което да се страхуваш. Както и да е, надявам се, че ще намериш куража да ми кажеш, каквото знаеш. – Той изчака малко, но очите му срещнаха само оцъклен втренчен поглед на страх и решителност. След минута той се обърна и подкани Мартин да го последва.
Половин час по-късно иззвъня телефонът в Мартингейл. Дебора, понесла таблата с храна за баща си през хола, спря, опря я на хълбок и вдигна слушалката. Минута по-късно тя подаде глава през вратата на гостната.
– За теб е, Стивън. Телефонът. Дерек Пулън, представи си.
Стивън, върнал се неочаквано само за няколко часа, не вдигна очи от книгата, но Дебора можа да види внезапното застиване в движенията му и лекото напрягане в гърба му.
– О, господи! Какво иска?
– Тебе иска. Звучи разтревожен.
– Кажи му, че съм зает, Деб.
Дебора предаде тази новина с любезни думи. Гласът някъде от другия край на линията стана силен и неразбираем. Отдалечила слушалката от ухото си, Дебора издаваше успокоителни звуци и усети как в нея напира истеричен смях, който тези дни не можеше никак да заглуши Тя се върна в гостната
– По-добре ела, Стивън. Той наистина не е добре. Какви, по дяволите, си ги вършил? Той казва, че полицията го е разпитвала.
– Това ли е всичко? Не разпитват само него. Кажи му, че с мене се занимаваха цели шест часа и не са свършили още. Кажи му да си държи устата затворена и да спре да плещи.
– Не е ли по-добре ти сам да му кажеш – предложи Дебора с кротък глас. – Ти на мен ми нямаш доверие, а какво остава за него.
Стивън изруга тихо и тръгна към телефона. Докато се опитваше да вземе таблата в две ръце, Дебора чу неговите възражения и увещания.
– Добре. Добре. Кажи им, щом искаш. Не те спирам. Те все едно сигурно подслушват този разговор... Не, всъщност не съм, но това не бива да ти влияе... Ама какъв джентълмен си, а! Мили приятелю, не ме интересува какво им казваш, или кога или как, само не ставай такъв досадник, за бога!
Като се отдалечаваше по коридора, Дебора си помисли тъжно „Стивън и аз сме се отдалечили толкова много един от друг, че направо мога да го питам дали не е убил Сали, без да съм сигурна какъв отговор ще получа“.
2
Далглийш и Мартин седяха в малкия салон на Мунрейкърс Армс в това състояние на наситеност, лишена от задоволство, което настъпва след лошо ядене. Бяха им разправяли, че мисис Пигот, която заедно със съпруга си държеше заведението, е известна със своята непретенциозна, но добра кухня и щедри порции. Това изказване беше прозвучало заплашително в ушите на мъжете, чиито пътувания ги бяха приучили на рисковете, които носи непретенциозната, но добра английска кухня. Вероятно Мартин беше най-пострадалият. Военната му служба във Франция и Италия го беше научила да цени вкуса на континенталната кухня и винаги, когато беше във ваканция в чужбина, той ядеше на воля. Повечето от свободното му време и всичките му спестени пари отиваха по този начин. Той и веселата му предприемчива жена бяха ентусиазирани и непридирчиви пътешественици, убедени в това, че всички ги разбират, приемат и хранят добре почти на всеки ъгъл в Европа. Досега, колкото и да е странно, никога не бяха оставали разочаровани. Седнал със силно стомашно неразположение, Мартин се отдаде на спомени по cassoulet de Toulouse[8] и замечта за poulard en vessie[9], които беше опитал за първи път в един скромен хотел в Ардеш, Южна Франция. Изискванията на Мартин бяха и по-прости, и по-точни. Той просто обичаше проста английска храна, добре сготвена.
За Мисис Пигот се знаеше, че е майстор на супите. Това беше вярно, доколкото разбъркваше готовата смес достатъчно, за да няма бучки. Дори изпробваше нови вкусове и този ден беше съчетала в гъста смес, по която лъжицата плуваше, доматена (оранжева) супа и говежди (червеникаво-кафяв) бульон, чийто вкус и цвят стряскаше едновременно и небцето, и очите. Супата беше последвана от две овнешки пържоли артистично сгушени на хълм от картофи, заобиколен с грахови зърна от консерва, по-големи и по-лъскави от всеки грах, излязъл от шушулка. Имаха вкус на соево брашно. От тях се стичаше зелена боя, с цвят неприличащ на никой познат зеленчук, и се смесваше неприятно със соса на пържолите. Последва пай с ябълки и касис, в който двата плода и тестото се бяха срещнали едва в чиниите им, поставени там лично от мисис Пигот и щедро залети със синтетичен яйчен крем.