Мартин спря да съзерцава кулинарните ужаси и се съсредоточи върху належащите въпроси.
– Любопитно е, сър, че доктор Макси е извикал мистър Хърн да му помогне за стълбата. А тя е такава, че здрав мъж може сам да се справи с нея. До старата конюшня най-бързо се стига по задните стълби. Вместо това той отива да намери Хърн. Сякаш е искал да има свидетел при откриването на тялото.
– Това е възможно, разбира се. Дори да не е убил момичето, може да е искал да има свидетел, независимо какво ги чака в стаята. Освен това е бил по пижама и халат. Едва ли това е най-удобното облекло за катерене по стълби и влизане през прозорец.
– Сам Бокок потвърди разказа на доктор Макси до известна степен. Това може да се окаже от голямо значение, когато се установи точният час на смъртта. От това става ясно, че той е казал истината поне по този въпрос.
– Сам Бокок ще потвърди каквото и да кажат семейство Макси. Този човек е подарък за защитата. Освен това той има естествената дарба да казва малко, като създава впечатлението за напълно неподкупна и абсолютна истинност. Той искрено вярва, че семейство Макси са невинни. Ти го чу. „Те са добри там горе в къщата.“ Просто оповестяване на истината. Той ще поддържа това твърдение дори и пред Всевишния в деня на Страшния съд. Затова и затворът Олд Бейли няма да го изплаши.
– Аз го мислех за честен свидетел, сър.
– Разбира се, Мартин. Но щеше да ми бъде по-симпатичен, ако не ме гледаше с онова подигравателно изражение, едновременно с насмешка и съжаление, каквото съм виждал и преди изписано по лицата на стари хора от село. Ти си от село. Значи, можеш да го обясниш.
Мартин можеше, но по природа беше такъв, че дискретността отдавна бе взела превес над смелостта му.
– Изглеждаше много музикален възрастен джентъл-мен. Имаше хубав грамофон. Беше странно да видиш толкова модерна уредба в такава барака.
Грамофонът, заобиколен от лавици с дългосвирещи плочи, изглеждаше наистина нелепо във всекидневната, където почти всичко беше наследено от миналото. Бокок очевидно споделяше уважението на обикновения селски човек към чистия въздух. Двата малки прозореца бяха затворени; всъщност по нищо не си личеше да са били отваряни някога. Книжните тапети с преплетени и увехнали рози говореха за една друга епоха. В безпорядъчно изобилие бяха изложени трофеи и сувенири от Първата световна война, отряд полицаи на коне, медали в рамка под стъкло, репродукция на крал Джордж V и неговата кралица в скандално ярки цветове. Имаше семейни снимки с роднини, от които за никой, случайно попаднал на тях, не ставаше ясно кой кой е. Баща или дядо на Бокок беше младият сериозен мъж с брада и мустаци с неговата булка от епохата на Едуард VII? Той дали наистина помнеше с чувство за семейна принадлежност тези групи от мъже с бомбета в цвят сепия, облекли най-хубавите си неделни дрехи редом с техните съпруги и дъщери с големи бюстове? На камината имаше по-нови снимки. Стивън Макси, горд на първото си рошаво пони и до него Бокок, който макар и по-млад, не може да бъде сбъркан. Дебора Макси с плитки, наведена от седлото, получава значка на състезател. Въпреки тази смесица от старо и ново в стаята личеше дисциплинираната грижа на стария войник към личните му вещи.
Бокок ги посрещна с достойнство. Той пиеше чая си. Макар че живееше сам, имаше женския навик да слага на масата наведнъж всичко, което имаше за ядене, вероятно за да задоволи вкуса на всички. Имаше един хляб с препечена кора, паничка с конфитюр и лъжица в нея, стъклен буркан с цвекло на парчета и друг буркан със зелен лук и една краставица, сложена небрежно в гърлото на една малка кана. В средата на масата имаше купа със зелена салата, за мястото на която спореше очевидно домашно правен кекс. Далглийш помнеше, че дъщерята на Бокок е омъжена за фермер в Несингфорд и наглежда баща си. Кексът вероятно беше израз на синовен дълг. В допълнение на това изобилие имаше знаци – във въздуха и наоколо – че Бокок току-що е ял пържена риба и картофи.
Далглийш и Мартин бяха настанени в тежките фотьойли от двете страни на камината – дори в този топъл юлски ден в нея гореше огън, като трептящият пламък беше едва различим на слънчевата светлина от западния прозорец – и им беше предложен чай. След всичко това Бокок очевидно реши, че задълженията на гостоприемството са изпълнени и е време гостите да изяснят по каква работа са дошли. Той продължи да си пие чая, като чупеше залци хляб със слабите си загорели ръце, хвърляше ги разсеяно в устата си и ги сдъвкваше съсредоточен в мълчание. Не казваше нищо. Отговаряше на въпросите на Далглийш, след като ги обмисляше, и така оставяше впечатлението, че по-скоро му липсва интерес, отколкото, че не желае да съдейства, гледаше двамата полицаи изпитателно, без да скрива, че му е забавно, което смущаваше и много дразнеше Далглийш, докато тапицерията на фотьойла го бодеше по бедрата, а по лицето му течеше пот от жегата.