– Със сигурност това е най-вероятното обяснение. Едва ли са щели да я посрещнат с радост било в гостната, било в кухнята. Може би е искала да остане сама. Един господ знае колко много неща е имала, за които е трябвало да мисли!
Седяха мълчаливо. Далглийш размишляваше над любопитното многообразие от догадки, които смяташе, че са важни за случая. Голямата неохота на Марта да разкаже за един от недостатъците на Сали. Шишенцето със съно-творното лекарство, заровено набързо в земята. Една празна кутия от какао, едно златокосо момиче, което се смее на Стивън Макси, докато той сваля балона на едно дете от един бряст в Мартингейл, едно анонимно телефонно обаждане и една ръка в ръкавица, която за миг проблясва, когато затваря вратичката на плевнята на Бокок.
И в центъра на мистерията ключът за изясняване на всичко беше сложната личност на Сали Джъп.
Глава осма
1
Списъкът на пациентите за преглед в четвъртък сутринта в болницата „Сейнт Люк“ беше дълъг и Стивън Макси си спомни за Сали едва когато седна да обядва. И тогава, както всеки път, той почувства спомена като нож, който уби апетита му и го откъсна от безгрижното и непретенциозно удоволствие на всекидневния живот. Разговорът на масата му звучеше фалшиво; поток от дреболии, изговорени от колегите му, за да прикрият неудобството си в негово присъствие. Вестниците бяха сгънати и сложени настрани, за да не може някое случайно заглавие да привлече вниманието към присъстващия сред тях заподозрян в убийство. Включваха го прекалено внимателно в техния разговор. Не прекалено много, за да не си помисли той, че го съжаляват. Не прекалено малко, за да не си помисли, че го избягват. Месото в чинията му беше безвкусно като картон. Насила пое няколко хапки – нямаше да е добре, ако заподозреният не харесва храната – и покаже, че десертът го отвращава.
Нужно му беше да направи нещо. Ако полицията не можеше да се справи, той навярно би успял. Като измър-мори някакво извинение, той остави колегите си на техните размисли. И защо не? Толкова ли изненадващо беше, че искат да му зададат най-важния въпрос? Майка му, сложила ръката си върху неговата, обърнала изтерзано лице към него в отчаяно питане, беше искала да му зададе същия въпрос и той беше отговорил: „Недей да питаш. Кълна се, че не знам нищо за това“.
Имаше цял свободен час и реши какво иска да направи. Тайната за смъртта на Сали трябваше да се търси в нейния живот, може би в живота ѝ преди Мартингейл. Стивън беше убеден, че бащата на бебето ще даде отговора, стига да бъде намерен. Не се питаше дали този негов порив да намери непознатия мъж е плод на логика, любопитство или ревност. Достатъчно му беше, че като действа, намира успокоение независимо от резултатите.
Спомни си името на вуйчото на Сали, но не и адреса му и загуби известно време, докато открие името Проктър в указателя на Канингбъри. Отговори му жена с превзет, изкуствен глас. Когато Стивън се представи, последва толкова дълго мълчание, че той се уплаши да не би връзката да е прекъснала. Усети нейното недоверие почти физически и се опита да я предразположи. Тя продължи да се колебае и той предположи, че може би тя предпочита той да се обади по-късно и да говори със съпруга ѝ. Предположението не беше изказано като заплаха. Той просто си беше представил, че тя е от онези жени, които изобщо не могат да действат независимо. Но резултатът от неговото предположение беше изненадващ. Тя бързо каза: „Не! Не! Няма нужда от това. Мистър Проктър не иска да говори за Сали. Няма смисъл да се търси мистър Проктър. В края на краищата няма нищо лошо в това да се каже на мистър Макси всичко, което иска да знае. Просто ще бъде по-добре, ако мистър Проктър не знае, че той се е обадил“. После даде адреса, който Стивън искаше. Когато забременя, Сали работеше в клуб „Отбрани книги“ във Фалкънърс Ярд в центъра на града.
Клуб „Отбрани книги“ се помещаваше във вътрешния двор близо до катедралата „Сейнт Пол“. Дотам се стига през тесен проход, тъмен и труден за откриване, но самият вътрешен двор беше изпълнен със светлина и тих като провинциална улица, затворена за автомобили. Дразнещият тътен на градския трафик тук беше заглушен до тих стон като далечен шум на море. Въздухът беше наситен с миризмата на реката. Не беше трудно да се намери къщата. В огряната от слънцето страна на двора на малък еркерен прозорец бяха старателно наредени с добре обмислена небрежност заглавията на клуба на фона на пурпурно кадифе. Името на клуба беше внимателно подбрано. „Отбрани книги“ се грижеше за онази категория читатели, които обичат хубави истории, без да се интересуват много кой ги е написал, предпочитат да си спестят досадата да избират сами и вярват, че лавица от книги с еднакъв формат и подвързани в един цвят придават облик на всяка стая. Клуб „Отбрани книги“ предпочиташе добродетелта да бъде възнаградена, а порокът подходящо наказан. Те избягваха темата за секса, не влизаха в спор и не поемаха никакви рискове с ненашумели писатели. Не беше чудно, че подбираха своите издания измежду вече отдавна публикувани книги от други издатели. Стивън забеляза, че само някои от подбраните книги бяха първоначално издадени от „Хърн и Айлингуърт“. Беше изненадан, че изобщо има техни книги.