Стълбите пред входната врата бяха изтъркани до бяло и водеха до малък офис, явно мебелиран за удобството на онези клиенти, които предпочитаха да си получат лично книгата. Когато Стивън влезе, един възрастен свещеник изтърпяваше продължителното и жизнерадостно сбогуване от страна на служителката, която беше решена да го задържи, докато той не разбере достойнствата на последната отбрана книга, в това число подробностите на сюжета и изненадващия край. След като свършиха с тази част, последваха въпроси за членовете на семейството му и опит да бъде изкопчено мнението му за избраната книга на миналия месец. Стивън изчака търпеливо, докато това свърши, и жената, вече свободна, беше готова да обърне светлия си поглед решително към него. Малка визитна картичка, изправена в рамка на бюрото ѝ, я обявяваше за мис Титли.
– Съжалявам, че трябваше да чакате. Вие сте нов клиент, нали? Не мисля, че съм имала удоволствието досега? Опитвам се да се запозная с всеки новодошъл и всички ме познават. Това беше свещеник Татлок. Много скъп наш клиент. Но не обича да бърза, нали разбирате. Не обича да бърза.
Стивън упражни всичкия си чар и поиска да види някой, който е началник. Въпросът беше личен и много важен. Не се опитваше да продаде нищо и съвсем честно, нямаше да отнеме много време. Съжаляваше, че не може да бъде по-изчерпателен, но наистина беше много важно.
– Поне за мен – добави той с усмивка.
Усмивката имаше успех. Винаги беше имала. Мис Титли, развълнувана, слезе на земята, върна се обратно в офиса си и проведе потаен телефонен разговор. Той беше малко дълъг. Тя го погледна няколко пъти по време на разговора, сякаш искаше да се убеди в неговата почтеност. Остави най-после слушалката и се върна с новината, че мис Молпас е готова да го приеме.
Кабинетът на мис Молпас беше на третия етаж. Покритите с евтина пътека стълби бяха стръмни и тесни. Стивън и мис Титли трябваше да спират на всяка площадка, за да пропускат служителки, слизащи надолу. Мъже не се виждаха. Когато най-накрая беше въведен в кабинета на мис Молпас, той видя, че се подредила добре. Трите стръмни етажа си струваха усилието заради изгледа, който се разкри над градските покриви със сребърната ивица на реката проточила се надолу от Уестминстър. Мис Титли го представи колкото почтително, толкова и неразбираемо и изчезна. Иззад бюрото си мис Молпас се изправи тежко на крака и посочи един стол. Беше ниска, мургава жена забележително безлична. Лицето ѝ беше кръгло и голямо, а косата ѝ беше подстригана на плътен прав бретон над веждите. Носеше очила в рогови рамки толкова големи и тежки, че изглеждаха като опит за карикатура. Беше облякла къса пола от туид и мъжка бяла риза с жълто-зелена плетена вратовръзка, която неприятно напомни на Стивън за размазана гъсеница върху зелка. Но имаше един от най-приятните гласове, които беше чувал от жена, и ръката, която му протегна, беше хладна и силна.
– Вие сте Стивън Макси, нали? Видях снимката ви в Еко. Хората разправят, че вие сте убили Сали Джъп. Вие ли я убихте?
– Не – каза Стивън. – Не и член от моето семейство. Не съм дошъл да спорим за това. Хората могат да вярват каквото си искат. Искам да знам нещо повече за Сали. Мислех, че можете да ми помогнете. За детето се тревожа много. Сега, когато си няма майка, изглежда важно да се опитаме да намерим баща му. Никой не се е обадил досега. На мене ми хрумна, че мъжът може да не знае. Сали беше много независима. Ако не знае, а би искал да направи нещо за Джими, тогава трябва да му дадем този шанс.
Мис Молпас му подаде пакет с цигари през масата.
– Пушите ли? Не? Е, добре, аз ще запаля. Вие бъркате нещо, нали? По-добре си кажете направо какво искате. Няма как да вярвате, че мъжът не е знаел. Защо да не знае? Той трябва вече да е научил. Вдигна се голям шум. Полицията беше тук по същия въпрос, но не мога да си представя, че те се интересуват от благосъстоянието на детето. По-скоро търсят мотив. Много са прецизни. По-добре оставете на тях.