Мис Титли наистина се виждаше със сър Рейнолд. Сър Рейнолд беше скъп член на клуба. Сам идваше всеки месец за книгите си и с него водеха толкова интересни разговори. Сър Рейнолд Прайс беше очарователен мъж във всяко отношение.
– Интересно дали не се е запознал тук с мис Сали Джъп? – Стивън зададе въпроса неуверено. Очакваше, че ще предизвика изненада, но реакцията на мис Титли беше неочаквана. Тя се възмути. Безкрайно внимателно и любезно, но и много твърдо тя обясни, че мис Джъп не би могла да срещне сър Рейнолдс в клуб „Отбрани книги“. Тя, мис Титли, отговаряше за отдел „Клиенти“. Всички клиенти познаваха мис Титли и мис Титли познаваше тях. Да се занимаваш лично с членовете на клуба беше работа, която изискваше такт и опит. Мис Молпас напълно се доверяваше на мис Титли и не би ѝ хрумнало никога да възложи клиентите на някой друг. Мис Джъп, заключи мис Титли, била просто помощник в отдела, едно неопитно момиче. И Стивън трябваше да се задоволи на раздяла с тази иронична оценка.
Беше почти четири часът, когато Стивън се върна в болницата. Когато минаваше покрай портиерската стая, Коли го извика и се наведе към него с конспираторска предпазливост. Неговите добри стари очи гледаха загрижено. Стивън си спомни, че от полицията бяха идвали в болницата. Сигурно са говорили с Коли. Помисли си каква ли лоша услуга му беше направил старият човек с прекомерната си решимост да не издаде нищо. Нямаше какво да се издаде. Сали беше идвала в болницата само веднъж. Коли можеше само да потвърди онова, което полицията знаеше, но портиерът каза:
– Имаше телефонно обаждане за вас, сър. Беше от Мартингейл. Мис Бауърс. Помоли да позвъните веднага щом се върнете. Спешно, сър.
Стивън се опита да потуши паниката и плъзна поглед върху лавицата с писмата, сякаш търсеше очаквано писмо, преди да отговори.
– Мис Бауърс остави ли някакво съобщение, Коли?
– Не сър, няма съобщение.
Стивън реши да телефонира от обществения телефон. Той осигуряваше защита срещу любопитни уши, макар че трябваше да говори пред очите на Коли. Преброи бавно монетите, преди да влезе в кабината. Както обикновено, имаше леко забавяне във връзката с Чадфлийт, но Катерин вероятно чакаше до телефона. Вдигна слушалката веднага.
– Стивън? Слава богу, че си се върнал. Виж какво, можеш ли веднага да си дойдеш вкъщи. Някой се е опитал да убие Дебора.
2
Междувременно в малката гостна на Уиндърмиър Кресънт 17 инспектор Далглийш погледна човека право в очите и пристъпи безмилостно към момента на истината. Изразът, изписан на лицето на Проктър, беше израз на животно, хванато в капан, което знае, че последният изход за бягство е затворен, но то не може дори да събере сили да се обърне и да посрещне края. Черните му малки очички неуморимо шареха на всички страни. Гласът и усмивката, с които омилостивяваше другите, вече ги нямаше. Не беше останало нищо друго освен страх. През последните няколко минути бръчките между носа и устата му сякаш бяха станали по-дълбоки. На червената му шия, мършава като на пиле, адамовата ябълка конвулсивно се движеше.
Далглийш го притискаше безмилостно.
– Значи признавате, че в декларацията си до асоциацията „Помогнете им сега“, твърдението Ви, че вашата племенница е сираче от войната, останало без средства, не е вярно?
– Предполагам, че трябваше да спомена за онези 2000 паунда, но те не бяха постъпил доход, а капитал.
– Капитал, който вие сте изхарчили?
– Трябваше да я отгледам. Този капитал може да е бил поверен на мен, за да бъде предаден на нея, но нали трябваше да я изхранвам? Никога не сме имали толкова много, че да ни остане. Тя получи стипендия, но нали ние трябваше да ѝ купуваме дрехи. Не беше лесно.
– Но вие казвате, че мис Джъп не е имала никаква представа, че баща ѝ е оставил тези пари за нея?
– Тя беше бебе по онова време. След това нямаше смисъл да ѝ се казва.
– Защото тогава вече парите, поверени на вас за нея, са били вече използвани за ваши собствени нужди?
– Аз ги използвах, за да мога да я отгледам. Имах правото да ги използвам. Съпругата ми и аз бяхме нейни попечители и направихме за нея всичко, което беше по силите ни. За колко време щяха да стигнат тези пари, ако тя ги беше получила, когато стана на двайсет и една? През всичките тези години сме я хранили, без никой отникъде да ни е помогнал.
– Освен трите стипендии, които асоциацията „Помогни им сега“ ѝ е отпуснала.
– Нали е сираче от войната? Те не даваха много. Стигаше само за училищната униформа. Това беше всичко.