– И продължавате да отричате, че сте били на територията на имението Мартингейл?
– Казах Ви. Защо продължавате да ме тормозите? Не съм ходил на празненството. Защо да ходя?
– Може би сте искали да поздравите племенницата си за годежа ѝ. Казахте, че мис Лидъл се е обадила по телефона в събота рано сутринта да ви каже това. Мис Лидъл продължава да отрича, че е направила такова нещо.
– Нищо не мога да направя. Ако не е била Лидъл, тогава е бил някой, който се е преструвал, че е тя. Откъде да знам, кой е бил?
– Съвсем сигурен ли сте, че не е била вашата племенница?
– Казвам Ви, че беше мис Лидъл.
– Не отидохте ли да видите мис Джъп в Мартингейл заради този телефонен разговор?
– Не, не съм. Все това ви казвам. Бях навън с колелото през целия ден.
Бавно и отмерено Далглийш извади две снимки от портфейла си и ги постави на масата. И на двете се виждаха деца, които влизат през портата от ковано желязо на Мартингейл с гримаси на лицата в усилията си да убедят фотографа, че сред тях е най-щастливо изглеждащото дете, отишло на празника. Зад тях няколко възрастни тъкмо пристигаха на празника. Потайният, загърнат в шлифер мъж, който бъркаше в джобовете си на път към масата за плащане, не беше съвсем на фокус, но беше безспорно ясно кой е. Проктър протегна лявата си ръка сякаш за да скъса снимката надве, но после се свлече обратно на стола.
– Добре – каза той. – По-добре да ви кажа. Бях там.
3
Отне му малко време, докато уреди някой да го замести в работата. Не за пръв път Стивън завидя на онези, чиито лични проблеми невинаги са на второ място след изискванията на професията им. Докато стане уговорката и наеме кола, той изпита нещо като омраза към болницата и към всеки един от своите изискващи, ненаситни пациенти. Нещата щяха да бъдат по-лесни, ако беше разказал откровено какво се беше случило, но нещо го накара да се въздържи. Те сигурно мислеха, че полицията го търси, че всеки момент предстои арест. Нека си мислят. Нека си мислят каквото искат. Господи, радваше се, че се маха от едно място, където живите бяха постоянно жертвани, за да може полумъртвите да останат живи!
После не можеше да си спомни нищо за пътуването до вкъщи. Катерин беше казала, че Дебора е добре, че опитът се е провалил, но Катерин беше глупачка. Какво не беше наред с всички тях, та допуснаха това да се случи? Катерин беше напълно спокойна по телефона, но подробностите, които даде, макар и ясни, не обясняваха нищо. Някой влязъл в стаята на Дебора тази сутрин и направил опит да я удуши. Тя се отскубнала и се разкрещяла за помощ. Марта първа стигнала до нея, а Филикс – секунда по-късно. Междувременно Дебора се възстановила достатъчно, за да започне да твърди, че вече се е отърсила от кошмара. Но очевидно била ужасена и прекарала остатъка от нощта седнала край камината в стаята на Марта със заключена врата и плътно затворени прозорци, с халат с високо вдигната яка, увита около врата ѝ. Слязла да закусва с копринено шалче на шията си, но освен че изглеждала бледа и уморена, била съвършено спокойна. Филикс Хърн, който на обяд седял до Дебора, забелязал над шалчето част от синината и след това научил истината от нея. Посъветвал се с Катерин. Дебора ги умолявала да не тревожат майка ѝ, а Филикс бил склонен да се съгласи с нея, но Катерин настоявала да съобщят на полицията. Далглийш не бил в селото. Един от местните полицаи мислел, че Далглийш и сержант Мартин са в Кенингбъри. Филикс не оставил съобщение, само помолил да предадат на Далглийш да отиде в Мартингейл при първа възможност. Не казали нищо на мисис Макси. Мистър Макси бил вече твърде болен, за да бъде оставян сам задълго, и те се надявали, че червенината на шията ѝ ще избледнее, преди майка ѝ да заподозре нещо. Дебора, обясни Катерин, изглеждала по-ужасена от това да не би да обезпокои майка си, отколкото от риска да бъде нападната втори път. Те се опасявали от второ нападение, а Катерин мислела, че Стивън трябва да знае какво се е случило. Тя не беше се съветвала с Филикс, преди да телефонира. Вероятно Филикс нямало да се съгласи да викат Стивън. Но било вече време някой да вземе нещата в ръцете си. Марта не знае-ла нищо. Дебора била ужасена, че тя може да откаже да остане в Мартингейл, ако истината излезе наяве. Катерин не била съгласна с това мислене. При положение че има убиец на свобода, Марта имала пълното право да брани себе си. Било нелепо от страна на Дебора да си мисли, че нападението може да остане в тайна още дълго. Но тя заплашила да отрече всичко, ако полицията каже на Марта или на майка ѝ. Така че, искал ли Стивън да дойде веднага и да види какво трябва да се направи. Катерин наистина не можела да поема повече отговорност върху себе си. Стивън не беше изненадан. Хърн и Катерин заедно, изглежда, вече се бяха нагърбили с твърде голяма отговорност. Дебора трябва да не е на себе си, щом се опитва да скрие такова нещо. Освен ако няма свои лични причини. Освен ако страхът от втори опит за посегателство върху нея не беше за предпочитане пред това да се знае истината. Докато ръцете и краката му работеха автоматично в координация със спирачката и газта, кормилото и ръчката на скоростите, умът му, възбуден от опасения, поставяше въпроси. Колко време е минало от писъка на Дебора до пристигането на Марта и Филикс? Марта е спяла в съседната стая. Било е естествено тя да се събуди първа. Но Филикс? Защо той се беше съгласил да скрият всичко? Лудост беше да мисли, че на убийство и на опит за убийство може да се гледа като на някое от неговите приключения през годините на войната. Всички знаеха, че Филикс е голям герой, но неговите геройства не бяха нужни в Мартингейл. В края на краищата колко всъщност се знаеше за него? Дебора се беше държала странно. Той знаеше, че Дебора едва ли ще пищи за помощ. Едно време тя щеше да отвърне с нападение, обзета от гняв, а нямаше да се уплаши. Но той си спомни разстроеното ѝ лице, когато беше открито тялото на Сали, внезапното повръщане, втурването ѝ слепешком към вратата. Не можеш да знаеш как човек ще реагира при стрес. Катерин се беше държала добре, Дебора – лошо. Но Катерин имаше повече опит от срещи със смъртта от насилие. И по-добра съвест?