– Разбира се, че не е! – каза Филикс рязко. – Нищо, случило се в тази къща от миналата събота насам, не е рационално. Но дори и вие едва ли може да предположите, че мисис Риско сама е опитала да се удуши. Тези охлузвания не могат да се получат от самонараняване и – ако е така – кой ги е нанесъл? Наистина ли допускате, че съдът няма да повярва, че двете престъпления са свързани?
– Не мисля, че от съда ще бъде поискано да разглежда такава възможност – каза Далглийш с равен глас. – Почти съм приключил разследването на мис Джъп. Случилото се през миналата нощ едва ли ще повлияе на моите заключения. То няма да промени нищо. Мисля, че е време да се приключи с този въпрос, и смятам да говоря направо. Ако мисис Макси не възразява, искам да се срещна с всички вас заедно, в тази къща в осем часа довечера.
– Искахте ли нещо от мене, инспекторе? – Те се обър-наха към вратата. Елинор беше влязла толкова тихо, че само Далглийш я беше забелязал. Тя не изчака за отговора, а отиде бързо при сина си.
– Радвам се, че си тук, Стивън. Дебора обади ли ти се по телефон? Смятах аз да го направя, ако състоянието му не се подобри. Трудно е да се каже, но мисля, че има някаква промяна. Можеш ли да извикаш мистър Хинкс? И Чарлс, разбира се.
Естествено беше за нея, помисли си Стивън, да извика свещеника преди лекаря.
– Първо ще се кача горе – каза той. – С позволението на инспектора, разбира се. Смятам, че няма нищо, което има смисъл да обсъждаме тука.
– Не, няма, до осем часа вечерта, докторе.
Огорчен от тона му, Стивън искаше, не за първи път, да подчертае, че към хирурзите трябва да се обръщаш с „мистър“. Но той си спести тази проява на дребнава педантичност, защото осъзна безсмислието ѝ и защото беше нужен на майка си. Дни наред почти не беше мислил за баща си. Сега трябваше да се прояви като син. За секунда образът на Далглийш с неговото разследване, с целия ужас от убийството на Сали избледня пред тази нова и по-наложителна грижа. Нея той ще поеме като достоен син.
Внезапно на вратата се изпречи Марта. Тя застана там пребледняла и разтреперана, отваряше и затваряше устата си беззвучно. Високият млад мъж зад нея пристъпи напред и влезе в стаята. С ужасЂн поглед към своята господарка Марта направи скован жест с ръка, който не толкова въвеждаше непознатия, колкото го изоставяше на компанията и с почти животински вопъл се оттегли. Мъжът погледна назад към нея развеселено и после се обърна и спря поглед върху тях. Беше много висок – над метър и осемдесет, със светла коса, подстригана късо, избеляла от слънцето. Носеше кафяви кадифени панталони и кожено яке. Под разкопчаната яка се разкриваше обгорял от слънце силен врат, който крепеше глава по животински здрава с впечатляваща мъжественост. Имаше дълги крака и ръце. На едното му рамо висеше раница. В дясната си ръка носеше самолетна чанта, чисто нова със златни крилца. В големия му кафяв юмрук тя изглеждаше като играчка. Пред него приятните черти на Стивън избледняха до скучна елегантност, а на лицето на Филикс се изписаха умората и празнотата, които криеше от петнайсет години. Когато заговори, в гласа му, изпълнен с щастие, нямаше и следа от неувереност. Беше мек глас, звучеше малко американски, но нямаше съмнение, че е английски.
– Изглежда, че стреснах вашата прислужница. Съжалявам, че нахълтвам така, но предполагам, че Сали така и не ви е говорила за мен. Аз съм Джеймс Ричи. Аз съм съпругът ѝ. – Той се обърна към мисис Макси: – Тя никога не ми е казвала какво точно работи при вас. Дошъл съм да я взема.
4
През следващите години, когато Елинор Макси седеше тихо в гостната си, често ѝ се привиждаше длъгнестия и самонадеян призрак от миналото, изправил се срещу нея на вратата, и чувстваше отново шокиращото мълчание, което последва неговите думи. Онази тишина беше продължила сигурно секунди, но сега, в спомена, ѝ се струваше, че минават минути, през които той ги оглежда спокойно и самоуверено, а те са вперили в него очи, пълни с неописуем ужас. Мисис Макси имаше време да си помисли колко много това прилича на картина, нарисувана, за да онагледи изненадата. Тя не беше на себе си. Последните няколко дни бяха изсмукали толкова много емоции, че това последно прозрение я връхлетя като удар от чук. Не беше останало нищо повече да се открива за Сали Джъп, което можеше да предизвика изненада. Изненадващо беше, че Сали е мъртва, изненадващо беше, че е сгодена за Стивън, изненадващо беше да научиш, че толкова много хора са включени в живота и смъртта ѝ. Да научиш, че Сали е била и съпруга, а не само майка, беше интересно, но не шокиращо. Макар и другаде в ума си, тя не пропусна да улови бързия поглед, който Филикс Хърн размени с Дебора. Той беше със сигурност разстроен, но в този поглед имаше и забавление, и ликуване. Стивън изглеждаше просто смаян. Катерин Бауърс, силно зачервена и буквално зяпнала, беше изцяло сразена от изненадата. После се обърна към Стивън, сякаш хвърляше върху него товара да говори от името на всички. Накрая мисис Макси погледна Далглийш и за секунда погледите им се срещнаха. В неговите очи за кратък миг тя прочете състрадание. Даде си сметка как я застигат объркани мисли. „Сали Ричи. Джими Ричи. Затова тя е търсила детето Джими, на баща си. Никога не разбрах, защо трябва да се казва Джими Джъп. Защо всички са се втренчили така в него? Някой трябва да каже нещо.“ И някой каза. Дебора с посинели устни заговори като насън: