– Тя изглеждаше изумена и повтаряше, че Сали се е самоубила. Казах ѝ, че от гледна точка на анатомията, това не е възможно. Тези думи сякаш я разстроиха още повече. Погледна ме странно... и избухна в силен плач.
Далглийш погледна слушателите си.
– Мисля, че можем да се съгласим, че емоцията на мисис Бултитафт е била реакция на облекчение. Подозирам също така, че преди мис Бауърс да дойде да нахрани детето, мистър Хърн е уведомил мисис Бултитафт за неизбежния полицейски разпит. Мисис Бултитафт казва, че не е признала пред него и пред никого от вас, че тя е отговорна за упояването на Сали. Това може да е истина. То не означава, че мистър Хърн не се е досетил. Той беше готов тогава, а и през всичкото това време, да си тръгне сам, ако това щеше да подведе полицията. Към края на това на разследване с инсценираното нападение над мисис Риско той пое по-позитивен курс с опита си за измама.
– Това беше моя идея – каза тихо Дебора. – Аз го помолих. Аз го накарах да го направи.
Хърн не обърна внимание на думите ѝ, само каза:
– Може и да съм се досетил за Марта. Но тя беше съвършено искрена. Не ми каза и аз не я попитах. Не беше моя работа.
– Не – каза Далглийш горчиво. – Не е било ваша работа. – Гласът му беше загубил своята заучена сдържаност. Слушателите му го погледнаха, стреснати от тази неочаквана промяна. – Не е ли това вашето отношение през цялото време? Не се бъркай в чуждите работи. Не проявявай вулгарно любопитство. Дори и убийство да има, нека да е извършено с вкус. Дори усилията ви да попречите на полицията щяха да бъдат по-успешни, ако бяхте си направили труда да научите малко повече един за друг. Не беше нужно мисис Риско да убеждава мистър Хърн да симулира нападение срещу нея, докато брат ѝ е в безопасност в Лондон, ако този неин брат ѝ се беше доверил и беше казал, че има алиби за времето на смъртта на Сали Джъп. Не беше нужно Дерек Пулан да се терзае дали би трябвало да прикрива един убиец, ако мистър Стивън Макси си беше направил труда да обясни какво е правил със стълбата в градината събота вечерта. Най-накрая Пулан каза истината, но не беше лесно да стигнем дотам.
– Пулан не се интересува дали ме прикрива, или не – каза Стивън безразлично. – Той просто не може да пропусне да не покаже какъв джентълмен е! Трябваше да го чуете как се обажда по телефона и веднага щяхте да разберете, че по-голям сноб от него няма. Твоята тайна си остава тайна за мене, Макси, но защо не постъпиш благоприлично? Да му имам нахалството!
– Предполагам, че няма възражения да чуем какво си правил със стълбата? – попита Дебора.
– Защо да има? Беше при Бокок, връщах я тук. Използвахме я следобед да свалим един от балоните, който се беше закачил на неговия бряст. Знаеш го какъв е Бокок. Щеше да я довлече тук рано на другата сутрин, а за него е много тежка. Сигурно съм бил в мазохистично настроение и я метнах на рамо. Откъде да знам, че Пулан се спотайва в старата конюшня. Очевидно това вече му е било навик. Откъде да знам също така, че Сали ще бъде убита и че умникът Пулан набързо ще реши, че аз съм използвал стълбата да се кача в нейната стая и да я убия. Защо да се качвам? Мога и през вратата да вляза. На всичкото отгоре бях понесъл стълбата от обратната страна.
– Сигурно си е помислил, че се опитваш да хвърлиш съмнение върху външен човек – предположи Дебора. – Него, например.
Филикс се намеси с ленивия си глас:
– Не ти ли хрумна, Макси, че момчето може истински да страда и да проявява нерешителност?
Стивън се размърда неловко на стола си.
– Не, не съм си загубил съня заради него. Той няма право да влиза в нашия имот и аз му го казах. Не знам колко дълго е чакал там, но сигурно ме е следял, докато оставям стълбата. След това спря да се крие в сянката, изскочи отмъстителен като фурия и ме обвини, че мамя Сали. Изглежда има странни идеи за различията между класите. Всеки друг би си казал, че аз упражнявам droit de seigneur[11]. Казах му да си гледа работата, само че по-учтиво и той ми налетя. Вече ми беше дошло до гуша и го ударих. Ударът попадна в окото му и очилата му паднаха. Това беше много просташко и глупаво. Бяхме доста близо до къщата и сигурно шумът можеше лесно да се чуе. Стояхме там, съскахме обиди един срещу друг и лазехме по земята да му намерим очилата. Той почти не вижда без тях и си помислих, че е добре да го придружа до ъгъла на Несингфорд Роуд. Той си помисли, че го извеждам от моя имот, но гордостта му така или иначе беше вече засегната, така че това нямаше голямо значение. Докато дойде време да си кажем лека нощ, той очевидно се беше убедил, че това, което си е въобразявал, е било правилно. Даже искаше да си стиснем ръцете! Не знаех дали да се смея, или да му дам да разбере, като го ударя още един път. Съжалявам, Деб, но той е такъв човек.