Той изглеждаше така, сякаш наистина имаше нужда от защита, и то не само от Джеймс Ричи. Беше мършав, зачервен в лицето, дребен мъж с вид на ядосана кокошка и имаше навика да си тръска главата, като говори. Беше облечен спретнато, но евтино. Сивият шлифер беше чист, а меката шапка, която стискаше, беше с нова панделка. Внезапно Катерин каза:
– Вие бяхте тук в къщата в деня на убийството, нали? Видяхме ви по стълбите. Сигурно сте идвали от стаята на Сали.
Стивън погледна към майка си и каза:
– По-добре влезте и се присъединете към нашата молитва, мистър Проктър. Казват, че публичните признания се отразяват добре на душата. Вие сте избрали добър момент да се появите. Предполагам, че ще искате да научите кой е убил вашата племенница?
– Не! – извика Хърн внезапно и яростно. – Не ставай глупак, Макси. Не го замесвай в това.
Гласът му помогна на Проктър да почувства къде се намира. Той насочи вниманието си към Филикс и изглежда, не му хареса това, което видя.
– Значи, не мога да остана! Ами ако реша да остана? Аз имам право да знам какво става. – Той се взря в неприветливите, изпитателни лица наоколо. – Искате да съм аз, нали? Всичките. Не мислете, че не знам. Искате да го припишете на мене, ако можете. Щях да съм загазил, ако беше отровена или ударена по главата. Жалко, че един от вас не се е сдържал и е посегнал на живота ѝ. Но има нещо, което не можете да ми припишете и това е удушаването. А, защо? Ето защо!
Изведнъж той направи конвулсивно движение, чу се прищракване и последва момент като от комедийна сцена – дясната му ръка падна с тъп звук върху бюрото пред Далглийш. Всички се втренчиха слисани в нея – тя лежеше като неприлична отломка, гумените ѝ пръсти свити за просия. Като дишаше тежко, Проктър дръпна един стол под себе си с ловко движение на лявата си ръка и седна триумфално, а Катерин обърна бледите си очи с укор към него, сякаш беше труден пациент, който си позволява много.
Далглийш взе ръката.
– Ние, разбира се, знаехме за това, макар че за моя радост, тогава вниманието ми беше привлечено без излишна драма. Мистър Проктър е загубил дясната си ръка при злополука с бомба. Хитроумната изкуствена ръка е изваяна от слепени пластове памучен плат. Тя е лека и здрава и има три оформени пръста със стави между кокалчетата като при истинска ръка. Когато стегне лявото си рамо и леко отдалечи ръката от тялото си, той може да дръпне жица, която тръгва от това рамо и стига до палеца на изкуствената ръка. По този начин той противодейства на пружина, която държи изкуствения палец притиснат към неподвижния показалец и го отваря. Щом отпусне рамото, напрежението в жицата изчезва и пружината автоматично притиска палеца върху неподвижния показалец. Както виждате, това е умно изобретение и мистър Проктър може да прави много неща с него. Може да си върши разни работи, да кара велосипед и да има почти нормален вид. Но има едно нещо, което той не може да прави с него – да удушава с ръка.
– Но той може да е левичар.
– Може, мис Бауърс, но не е, и уликите сочат, че Сали е удушена със силен натиск на здрава дясна ръка.
Той обърна ръката и я плъзна по масата към Проктър.
– Това е, разбира се, ръката, която едно малко момче е видяло да отваря вратичката в конюшнята на Бокок. Има само един човек измежду всички въвлечени в този случай, който е в състояние да ходи с кожени ръкавици на градински празник посред горещо лято. Това беше важна следа, по която стигнахме до човека. Но имаше и други. Мис Бауърс е съвсем права. Мистър Проктър е бил в Мартингейл онзи следобед.
– Какво от това, че съм бил? Сали ме покани да отида. Племенница ми беше, нали така?
– О, я стига, Проктър – каза Филикс. – Остава да ни кажеш, че това е било проява на роднински дълг, че си се отбил да провериш дали всичко е наред с бебето. Колко ти поиска тя?
– Трийсет лири – каза Проктър. – Трийсет лири ми поиска и нека сега да видим какво ще ги прави.
– И понеже е имала нужда от трийсет лири – продъл-жи Филикс безмилостно, – тя, естествено, се е обърнала към своя най-близък роднина, от когото е очаквала помощ. Трогателна история.
Преди Проктър да отговори, Далглийш се намеси:
– Помолила е за трийсет лири, защото е искала да има готови пари за връщането на мъжа ѝ. Били са се разбрали, че тя ще продължи да работи и ще спестява колкото може. Сали е искала да спази уговорката докрай, макар и вече да е била с бебе. Възнамерявала е да получи тези пари от чичо си по начин, до който често се прибягва. Казала му е, че скоро ще се омъжва, но без да уточни за кого, и че тя и нейният съпруг ще разкажат как той се е отнасял с нея, ако не плати за мълчанието им. Заплашила го е, че ще го уличи в работата му и пред почтените му съседи в Кенингбъри. Казала му е, че ѝ е отнел правата, но ако реши да плати, нито тя, нито съпругът ѝ някога ще напомнят за себе си или ще създават неприятности на семейството му.