Беше настъпила тишина. Филикс Хърн я наруши грубо.
– Сбъркали сте си професията, инспекторе. Този драматичен спектакъл заслужава по-голяма публика.
– Не се прави на глупак, Хърн. – Стивън Макси вдигна лице, останало без цвят, изтерзано от умора. – Не виждаш ли, че той е предоволен от реакцията, която имаме? – Той се обърна към Далглийш във внезапен пристъп на гняв. – Чии ръце? – поиска да чуе той. – Защо да продължаваме с този фарс? Чии ръце, питам.
Далглийш не му обърна внимание.
– После нашият убиец отива до вратата и изгасява лампата. Това трябва да бъде моментът на неговото бягство. Но тогава идва съмнението. Може би поради нуждата да се убеди за последен път, че Сали Джъп е наистина мъртва. Може би защото малкият се размърдва в съня си и това отключва естествения човешки порив да помогнеш на дете, което плаче само край мъртвата си майка. А може би заради егоистичното опасение, че плачът ще разбуди къщата, преди да успее да избяга. Каквато и да е причината, лампата бързо е запалена отново. И пак изгасена. Дебнещият в края на поляната в сянката на дърветата Сидни Проктър вижда това и приема, че е сигналът, който той чака да му бъде даден. Светва с фенерчето и се прокрадва по края на поляната към задната врата, като внимава да не излезе от прикритието на храстите.
Когато Далглийш млъкна, присъстващите впериха поглед в Проктър. Сега самообладанието му се беше възвърнало и той беше загубил предишната си нервност и отбранителната си свирепост. Той изслуша историята нормално и спокойно, сякаш споменът за онази ужасна нощ и големият, насочен към него интерес на другите в стаята го беше освободил от вина и притеснение. Сега, когато беше престанал с шумните себеоправдания, за присъстващите стана по-лесно да го търпят. И той като тях беше в някаква степен жертва на Сали. Те слушаха и споделяха неговия страх и отчаянието, което го беше завело пред вратата ѝ.
– Помислих, че съм пропуснал първото запалване на лампата. Тя беше казала две примигвания, затова почаках малко и наблюдавах. После помислих, че е по-добре да рискувам. Нямаше никакъв смисъл да се мотая. Бях стигнал далече и беше по-добре да продължа. Така или иначе, тя щеше да го разбере. Не беше лесно да събера трийсет лири. Изтеглих каквото можах от моята сметка – всичко на всичко десет лири. Вкъщи имах само парите за телевизора. Взех и тях и заложих часовника си в един магазин в Кенингбъри. Човекът видя, че съм доста отчаян и не ми даде колкото часовникът струваше. Но все пак събрах достатъчно, за да ѝ затворя устата. Бях написал и разписка, която да подпише. След сцената в конюшнята вече много внимавах с нея. Мислех си, че просто ще ѝ дам парите, ще я накарам да подпише разписката и ще се прибера вкъщи. Ако се опиташе да прави нови номера, щях да я заплаша, че ще съобщя в полицията, че ме изнудва. Разписката щеше да има смисъл, ако се стигнеше до това, но аз мислех, че няма. Тя просто искаше парите и след това щеше да ме остави на мира. Нямаше да има смисъл друг път да опитва пак, нали така? Не мога да осигурявам пари само защото някой ми нарежда и Сали знаеше това много добре. Хич не беше глупава тя, нашата Сали!
После продължи:
– Тежката външна врата беше отворена, както тя ми беше казала. Носех си фенера и лесно намерих стълбите и се качих до стаята ѝ. Тя ми беше показала пътя този следобед. Беше много лесно. Къщата беше съвсем тиха. Ще си помислиш, че е празна. Вратата на Сали беше затворена и никаква светлина не проникваше нито през ключалката, нито под вратата. Това ми се стори странно. Чудех се дали да почукам, но не ми се искаше да вдигам шум. В къщата беше толкова тихо, почти призрачно. Накрая отворих вратата и извиках шепнешком. Тя не отговори. Осветих стаята с фенерчето и насочих лъча към леглото. Тя лежеше в него. Отначало помислих, че е заспала. Отдъхнах си. Почудих се дали трябва да ѝ оставям парите до възглавницата. После си казах „Защо по дяволите да го правя?“. Тя беше поискала да дойда. Да беше стояла будна. Освен това бързах да се махна от къщата. Не знам кога точно си дадох сметка, че тя не спи. Приближих се до леглото. Тогава разбрах, че е мъртва. Странно как познаваш, че е така. Знаех, че не е болна или в безсъзнание. Сали беше мъртва. Едното око беше затворено, а другото – полуотворено. Сякаш ме гледаше. Протегнах лявата си ръка и спуснах клепача ѝ. Не знам какво ме накара да я докосна. Много глупаво нещо е това. Просто трябваше да затворя това втренчено око. Чаршафът беше подпъхнат под брадичката ѝ като че ли някой я беше завил грижливо. Смъкнах го надолу и видях следите по шията ѝ. Дотогава думата „убийство“ не ми беше минала през ум. Когато ми хрумна, си загубих ума. Трябвало е да си дам сметка, че това е било работа на десняк и никой няма да ме заподозре, но човек не мисли така, когато е изплашен. Продължавах да стискам фенера, но така треперех, че светлината правеше кръгчета около главата ѝ. Не можех да го държа насочено. Опитвах се да мисля ясно и се чудех какво да направя. Тогава осъзнах, че тя е мъртва, а аз съм в нейната стая с парите. Разбирате какво щяха да си помислят хората. Знаех, че трябва да се махна. Не помня как стигнах до вратата, но вече беше късно. Чувах стъпки по коридора. Бяха далечни. Предполагам, че нямаше да ги чуя при друг случай. Но бях толкова напрегнат, че чувах как ми бие сърцето. За секунда свалих резето на вратата и се облегнах на нея, спрял да дишам. От другата страна на вратата стоеше жена. Тя почука много тихо и попита: „Сали, спиш ли, Сали?“. Говореше много тихо. Как може да е смятала, че ще я чуят. Може би ѝ е било все едно. Оттогава съм мислил за това много, но в онзи момент не можех да чакам да я видя какво ще реши да прави. Може да е чукала по-силно, може да е разплакала детето, може да си е дала сметка, че нещо не е наред и да е извикала другите. Но аз трябваше да се махна. За щастие, съм в добра форма и високото не ме плаши. Не че беше много високо. Измъкнах се през страничния прозорец, онзи закрития от дърветата, а водосточната тръба ми дойде добре. Не си нараних ръката, а меките обувки, с които карам колелото, просто залепнаха за стената. На около метър от земята се плъзнах и тупнах долу. Навехнах си глезена, но не го почувствах тогава. Хвърлих се в тъмното под дърветата и чак тогава погледнах назад. Стаята на Сали не светеше. Започнах да се успокоявам.