Елинор Макси вдигна поглед и каза тихо:
– Аз отидох в стаята ѝ да говоря с нея. Изглеждаше, че бракът няма да е толкова лошо нещо, ако тя наистина беше привързана към сина ми. Исках да разбера какво чувства. Бях уморена и е трябвало да изчакам до сутринта. Лежеше на леглото и си пееше. Всичко щеше да е наред, ако не беше направила две неща. Тя ми се присмя и ми каза, Стивън, че ще има дете от тебе. Стана толкова бързо. В един момент беше жива и се смееше, а в следващия беше мъртва в ръцете ми.
– Значи, ти си била? – прошепна Катерин. – Ти си била.
– Разбира се – каза Елинор Макси полека. – Помислѝ сама. Кой друг може да е бил?
4
Семейство Макси мислеше, че да отидеш в затвора е като да отидеш в болница, само че по-принудително. И двата случая представляваха неестествено и доста плашещо преживяване, при което жертвата се усамотява, а околните демонстрират решителна бодрост, с която се надяват да внушат доверие, а не да бъдат заподозрени в безсър-дечност. Елинор Макси, придружена от една спокойна и тактична полицайка, отиде да се наслади за последен път на удобството на банята в своята къща. Тя беше настояла за това и както става при подготовка за болница, никой не искаше да ѝ каже, че къпането е първата процедура, на която те подлагат, като влизаш в затвора. Или може би има разлика между тези, които още нямат присъда, и осъдените да лежат в затвор? Филикс може би знаеше, но никой не го питаше. Шофьорът на полицейската кола чакаше наоколо, следеше какво става, без да се намесва, като санитар придружител в линейка. Следваха последни инструкции, съобщения за приятели, телефонни разговори и припряно събиране на багаж. Мистър Хинкс пристигна от дома си, задъхан, но не и изненадан, решен да се държи твърдо, готов да предложи съвет и утеха, но самият той имаше нужда от това толкова много, че Филикс го хвана здраво под ръка и тръгна с него обратно към дома му. От един прозорец Дебора наблюдаваше как двамата се губят от погледа ѝ и за малко се зачуди какво ли си говорят. Докато тя се качваше по стълбите, за да отиде при майка си, Далглийш се обаждаше по телефона в хола. Погледите им се срещнаха. За секунда тя си помисли, че той се кани да каже нещо, но той наведе глава към слушалката и докато минаваше край него, тя осъзна, внезапно и без изненада, че ако нещата стояха иначе, той щеше да бъде мъжът, към когото тя би се обърнала за подкрепа и съвет.
Стивън, останал сам, усети мъката си много силно, сразяваща болка, която нямаше нищо общо с недоволство и досада – състояния, които той беше приемал за нещастие. Беше изпил две чаши уиски, но бързо усети, че пиенето не му помага. Това, от което имаше нужда, беше някой, който да го утеши в нещастието и да го увери, че то е напълно несправедливо. Отиде да потърси Катерин.
Намери я коленичила пред малък сандък в стаята на майка му – увиваше буркани и бутилки в хартия. Когато го погледна, видя че тя е плакала. Той се стресна и подразни. В къщата не беше останал човек, който да не страда. Катерин никога не беше усвоила изкуството да плаче трогателно. Може би това обясняваше защо рано се беше научила да понася стоически както скръбта, така и други неща. Стивън реши да пренебрегне тази намеса в неговата мъка.
– Кати – каза той. – Защо, за бога, тя си призна? Хърн беше съвсем прав. Никога нямаше да го докажат, ако тя си беше мълчала.
Беше я наричал Кати само един път преди това и тогава, също както сега, беше искал нещо от нея. Дори в онзи момент на физическа близост това ѝ се беше сторило превзето. Тя го погледна.
– Ти не я познаваш добре, нали? Тя само чакаше баща ти да умре, за да си признае. Не искаше да го остави и му беше обещала, че няма да бъде пратен в дом. Това беше единствената причина да мълчи. Беше казала на мистър Хинкс за Сали, когато отиде с него в дома му по-рано тази вечер.
– Но тя беше толкова спокойна, докато се правеха всичките разкрития!
– Предполагам, че искаше да разбере какво се е случило. Никой от вас не ѝ каза нищо. Мисля, че се тревожеше най-много за това да не би ти да си отишъл при Сали и да си заключил вратата.
– Знам. Тя направи опит да ме попита. Помислих си, че ме пита дали аз съм убиецът. Ще трябва да ѝ намалят присъдата. В края на краищата не е било предумишлено. Джефсън защо не побърза да дойде. Обадихме се по телефона.
Катерин подреждаше книгите от нощното шкафче и се чудеше дали да ги опакова. Стивън продължи: