Имаше обаче други неща, които малко я тревожеха. Мисис Макси не обръщаше голямо внимание на онова, което другите хора понякога наричат „атмосфера“. Запазваше спокойствие, като с помощта на неумолимия си здрав разум се справяше с тези трудности, които бяха твърде очевидни да бъдат пренебрегнати, и пренебрегваше другите.
Но в Мартингейл се случваха неща, които трудно можеше да подмине. Някои от тях бяха очаквани, естествено. Мисис Макси въпреки цялата си нечувствителност не можеше да не усети, че Марта и Сали не са равностойни в кухнята и че на Марта ще ѝ бъде трудно отначало. Но не беше очаквала, че с всяка изминала седмица ще ѝ става все по-трудно. След поредица от необучени и необразовани прислужнички, които идваха в Мартингейл, защото слугуването им предлагаше единствен шанс за работа, Сали изглеждаше като образец на интелигентност, способност и изисканост. На нея можеше да ѝ се възлагат задачи с пълната увереност, че ще бъдат изпълнени, докато при другите преди нея дори постоянните, търпеливи пов-таряния довеждаха само до убеждението, че е по-лесно сам да си свършиш работата.
Едно почти предвоенно чувство на лениво спокойствие щеше отново да завладее Мартингейл, ако не беше по-тежкото обслужване, от което сега се нуждаеше Саймън Макси. Доктор Епс вече предупреждаваше, че положението няма да продължи така още дълго. Скоро щеше да се наложи да наемат сестра или да преместят пациента в болница. Мисис Макси отхвърли и двете възможности. Първата щеше да бъде скъпа, неудобна и вероятно щеше да продължи неопределено дълго време. Втората означаваше, че Саймън Макси ще умре в ръцете на непознати, вместо в собствения си дом. Семейството не можеше да си позволи частна болница. Значи оставаше да е на легло в местната болница за хронични случаи, пренаселена и с малко персонал. Преди последния стадий на болестта си Саймън Макси ѝ беше прошепнал: „Нали няма да ме оставиш на тях“. Тя беше отговорила: „Разбира се, че няма“. Тогава той беше заспал, сигурен, че даденото обещание не е само на думи. Беше жалко, че Марта имаше толкова къса памет за голямото си натоварване, преди Сали да се появи. Новият режим на работа ѝ беше дал време и енергия да критикува онова, което отначало беше приела с изненадваща лекота. Но досега не беше заявила нищо открито. Имаше завоалирани намеци, но и определени оплаквания. Нямаше съмнение, че напрежението в кухнята нараства, мислеше мисис Макси, и вероятно след празненството ще трябва някой да оправи нещата. Но тя не бързаше; празненството беше след една седмица и голямата ѝ грижа беше то да мине добре.
2
В четвъртъка преди празненството Дебора прекара сутринта по магазините в Лондон, обядва с Филикс Хърн в неговия клуб, а следобеда двамата отидоха да гледат филм на Хичкок в киното на Бейкър Стрийт. Тази приятна програма завърши в един ресторант в Мейфеър, където все още сервираха истински следобеден чай. Преяла със сандвичи с краставички и домашно приготвени шоколадови еклери, Дебора мислеше, че следобедът е бил много успешен, макар и не много изискан за вкуса на Филикс. Но той се беше държал добре. Това, че не бяха любовници, имаше своите предимства. Ако имаха любовна връзка, щеше да изглежда необходимо да прекарат следобеда заедно в неговата къща в Гринуич, тъй като имаше възможност за това. Една приятелска връзка налага толкова строги и задължаващи правила, колкото и бракът. И макар че ако бяха правили любов, щеше да е несъмнено приятно, неангажиращото приятелство, което ѝ доставяше радост, ѝ харесваше повече.
Тя не искаше да се влюбва отново. Месеци на съсипваща мъка и отчаяние я бяха излекували от това безумство. Омъжи се млада, а Едуард Риско умря от полиомиелит година по-късно. Но един брак, изграден на приятелство, съвпадащи вкусове и задоволителна размяна на сексуално удоволствие ѝ изглеждаха разумна основа за живот, който може да протича без много разстройващи емоции. Тя подозираше, че Филикс е достатъчно влюбен в нея, за да бъде интересен, без да става досаден, а тя само от време на време се изкушаваше да мисли сериозно за очакваното предложение за брак. Въпреки това започваше да изглежда малко странно, че предложението не идва. Причината не беше в това, че той не харесва жени. Сигурно повечето от техните приятели го приемаха за заклет ерген, ексцентричен, леко педантичен и неизменно забавен. Те можеха да бъдат и по-резки, но неизбежният факт на неговото участие във войната си казваше своето. Мъж с военни ордени и от Франция, и от Англия за участие в Съпротивата не може да е лишен от мъжество или да е глупак. Той беше от хората, чиято голяма смелост – тази най-уважавана и най-обаятелна добродетел – е била подложена на изпитание в килиите на Гестапо и вече никога не може да бъде оспорена. Вече не беше толкова модно да се мисли за тези неща, но те все още не бяха съвсем забравени. Какво бяха сторили на Филикс Хърн онези месеци, прекарани във Франция, никой не знаеше, но неговата ексцентричност се приемаше от всички и той вероятно се забавляваше с нея. Дебора го харесваше, защото той беше интелигентен, забавен и интересен интригант. Вълнуваше се като жена от дребните неща в живота и проявяваше загриженост и за най-малките подробности в човешките взаимоотношения. За него нищо не беше прекалено обикновено и сега той седеше и слушаше, приятно заинтригуван от разказа на Дебора за Мартингейл.