– Ще я пратят в затвора, така или иначе. Майка ми в затвора! Кати, мисля, че няма да го понеса!
И Катерин, която от малка беше научена да харесва и много да уважава Елинор Макси, също не беше сигурна, че ще понесе всичко това и загуби търпение.
– Не можеш да го понесеш! Много ми харесва! Не трябва ти да го понасяш, а тя. Само че ти я изпрати там, нали помниш.
Веднъж започнала да говори, Катерин не можеше да спре и раздразнението ѝ възприемаше все по-личен израз.
– И още нещо, Стивън. Не знам какво изпитваш към нас... към мен, ако щеш. Не искам да говоря за това отново, просто ти казвам сега, че между нас всичко е свършено. О, господи, не стъпвай върху хартията! Опитвам се да опаковам с нея.
Сега вече тя плачеше сериозно като животинче или малко дете. Думите ѝ станаха неразбираеми и той едва отгатваше какво казва.
– Бях влюбена в теб, но вече не съм. Не знам какво очакваш сега, но това няма значение. Всичко е свършено.
И Стивън, който нито за миг не си беше помислил, че това трябва да продължава, погледна надолу към нея – лицето на червени петна, подпухналите, изпъкнали очи – и почувства, незнайно защо, тръпка на огорчение и съжаление.
5
Един месец след като Елинор Макси получи по-лека присъда за непредумишлено убийство, Далглийш, в един от малкото си свободни дни, минаваше с колата си през Чадфлийт на връщане за Лондон от широкото устие на Есекс, където беше зазимил деветметровата си платноходка. Не се отклоняваше много, макар че не знаеше какво точно го накара да измине допълнителните пет километра виещ се, засенчен с дървета път. Мина покрай къщата на Пулън. В гостната стая лампата беше запалена и на фона на спуснатите завеси се очертаваше силуетът на алзаското куче направено от гипс в двора. Последва приютът на „Сейнт Мери“. Къщата изглеждаше празна, самотна бебешка количка на предната врата подсказваше, че вътре има живот. Селото беше безлюдно, унесено в спокойствието на следобедния чай. Когато минаваше пред магазина на Уилсън, там спускаха щорите на вратата след последния купувач. Беше Дебора Риско. В едната ръка носеше тежка кошница за пазар и той инстинктивно спря колата. Нямаше време за нерешителност или неудобство: взе кошницата от ръцете ѝ, а тя седна на мястото до него, преди той да си даде сметка за собствената си смелост и нейната сговорчивост. Скритият поглед, който хвърли към спокойния профил на гордата глава, установи, че напрегнатият ѝ израз го няма. Не беше загубила нищо от красотата си и излъчваше спокойствие, което му напомни за майка ѝ.
Когато колата свърна в отклонението за Мартингейл, той се подвоуми, но тя поклати глава почти незабележимо и той продължи. Брезите сега бяха златисти, но здрачът им изсмукваше цвета. Първите паднали листа шумяха смачкани под гумите. Къщата се показа такава, каквато я беше видял първия път, но посивяла сега и малко злокобна в смрачаващия се ден. Като влязоха, съблече коженото си яке и свали шала си.
– Благодаря. Радвам се за това. Стивън е взел колата в града тази седмица, а Уилсън разнася стока по къщите само в сряда. През цялото време нещо се свършва, защото съм забравила да го купя. Искате ли нещо за пиене, чай или нещо друго? – Тя се усмихна закачливо. – Сега не сте на работа. Или сте?
– Не – каза той. – Не съм на работа сега. Просто си пилея времето.
Тя не поиска обяснение и той я последва в гостната. Тук беше по-прашно, отколкото преди и някак по-голо, но опитното му око видя, че истинска разлика няма, разчистен бе само личният живот, воден тука навремето.
Сякаш досетила се какво той си мисли, тя каза:
– Само аз съм тук през повечето време. Марта напусна и на нейно място взех две жени, които идват само през деня от новия град. Очаквам ги всеки ден, но никога не е сигурно, че ще се появят. Това внася разнообразие в нашите чувства. Стивън си е вкъщи през уикендите, разбира се, и това помага. За основно почистване ще има достатъчно време, преди майка ми да се завърне. Засега има главно работа по документите – завещанието на баща ми, задълженията след смъртта му и адвокатски притеснения.
– Трябва ли да оставате тук сама? – попита Далглийш
– Нямам нищо против. Някой от семейството трябва да остане тук. Сър Рейнолд ми предложи едно от неговите кучета, но обичат да хапят малко повече, отколкото ми харесва. Освен това не са обучени да прогонват призраци.
Далглийш пое чашата, която тя му подаде, и попита за Катерин Бауърс. Изглеждаше най-безопасно да спомене нейното име. Стивън Макси не го интересуваше, а към Филикс Хърн интересът му беше твърде голям. Ако пита за детето, щеше да събуди златокосия призрак, чиято сянка вече стоеше между тях.