– Виждам Катерин от време на време. Джими е още в „Сейнт Мери“ засега и Катерин го посещава с баща му доста често, за да го извеждат навън. Мисля, че тя и Джеймс Ричи ще се оженят.
– Не е ли малко неочаквано?
Тя се засмя.
– Всъщност не знам дали Ричи вече знае това. Ще бъде хубаво, ако стане. Тя обича детето, наистина се грижи за него, а Ричи ще бъде щастлив. Не мисля, че има за кого друг да ви разкажа. Майка ми е наистина много добре и не е много нещастна. Филикс Хърн е в Канада. Брат ми е в болницата през повечето време и е ужасно зает. Казва, че там всички били много мили.
„Защо да не бъдат, помисли си Далглийш. Майка му си излежава присъдата, а сестра му се справя без помощ с работата по къщата и с враждебността или – което е по-страшно – със състраданието на селото.“ Но Стивън Макси се беше върнал в болницата и всички бяха много мили. Нещо от чувствата на Далглийш се беше изписало на лицето му, защото тя добави бързо:
– Радвам се, че е зает. За него беше по-лошо, отколкото за мене.
Известно време двамата седяха мълчаливо. Въпреки че изглеждаха добре в компанията си един на друг, Далглийш беше болезнено чувствителен към всяка нейна дума. Той желаеше да каже нещо успокояващо или насърчително, но отхвърляше всяко изречение, което му хрумваше, преди да може да го изговори. „Съжалявам, че трябваше да го направя.“ Само че не съжаляваше и тя беше достатъчно интелигентна и честна да знае това. Никога не се беше извинявал заради работата си и не искаше да я обиди сега, като се преструва на засрамен. „Знам че сигурно не ме харесвате заради това, което трябваше да направя.“ Блудкаво, сантиментално, неискрено и с арогантното допускане, че тя чувства нещо към него, независимо какво е то. Отидоха до вратата и тя остана там, докато го загуби от поглед. Когато обърна глава и видя самотната ѝ фигура, очертана за миг от светлината на къщата, той разбра с въодушевяваща сигурност, че те ще се срещнат отново. И когато това се случеше, верните думи щяха да бъдат намерени.