Тъкмо когато натиснах дръжката на вратата, чух отвътре звук, реших, че е от затваряне на прозорец. Трябва да кажа, че забелязах това съвсем механично, без на времето да му придавам някакво значение.
Отворих вратата и влязох. При това едва не се сблъсках с мис Ръсел, която току-що излизаше. И двамата се извинихме взаимно.
За пръв път имах възможност да преценявам домоуправителката, мислейки си каква красива жена трябва да е била някога — в същност тя още беше красива. В тъмната й коса нямаше нито едно сиво косъмче, а когато по бузите й се появеше руменина, както в този момент, суровата й външност не беше толкова очебийна.
Съвсем подсъзнателно се запитах дали не е излизала, защото беше задъхана, сякаш е тичала.
— Боя се, че съм подранил с няколко минути — продумах аз.
— О, мисля, че не сте. Часът минава седем и половина, д-р Шепърд. — Тя помълча за малко, преди да добави: — Аз… не знаех, че са ви очаквали днес на вечеря. Мистър Акройд не е споменавал такова нещо.
Останах със смътното впечатление, че вечерята ми тук някак си не й се нравеше, но не можех да разбера защо.
— Как е коляното? — полюбопитствувах аз.
— Почти както преди, докторе, благодаря ви. А сега трябва да вървя. Мисис Акройд ще слезе след малко. Аз… аз дойдох тук да видя само в ред ли са цветята.
Тя се измъкна бързо от стаята. Аз пристъпих към прозореца, озадачен от очевидното й желание да оправдае присъствието си в стаята. При това забелязах нещо, което, разбира се, можех да забележа отдавна, ако бях напрегнал повече вниманието си, а именно, че стаята имаше високи френски прозорци, които се отваряха към терасата. Следователно звукът, който бях чул, не можеше да бъде от спускане рамката на обикновен прозорец.
Без определена цел, повече за да отвлека ума си от мъчителни мисли, отколкото по някаква друга причина, започнах да се забавлявам, като се мъчех да отгатна на какво можеше да се дължи въпросният звук.
От въглищата в огнището? Не, шумът беше от съвсем друг род. Някой да е затварял чекмеджето на писалището? Не, не е от това.
Изведнъж погледът ми бе привлечен от нещо, което, струва ми се, наричат сребърна масичка, чийто капак се вдига и през стъклото може да се види съдържанието. Приближих се до нея и почнах да изучавам съдържанието й. Имаше един-два стари прибора от сребро, една бебешка обувчица, която е принадлежала на Чарлз I, няколко антични художествени изделия. Обзет от желание да разгледам по-внимателно ахатовите фигурки, вдигнах капака. Той се изплъзна от пръстите ми и падна.
Тутакси познах звука, който бях чул преди малко. Някой внимателно и предпазливо бе затварял капака на същата тая масичка. Повторих процедурата още един-два пъти, за да се убедя напълно. После повдигнах капака, за да изуча по-внимателно съдържанието.
Бях още наведен над отворената сребърна масичка, когато Флора Акройд влезе в стаята.
Мнозина не обичат Флора Акройд, но няма човек, който да не й се възхищава. А към приятелите си тя може да бъде много очарователна. Първото нещо, което ви прави впечатление у нея, е необикновено русата й коса. Със светлозлатистите си коси тя прилича на истинска скандинавка. Очите й са сини, сини като водите на норвежки фиорд, а кожата й — крем и рози. Тя има ъгловати, момчешки рамене и тънки бедра. А за един измъчен от болни медик е много ободряващо да види създание в такова цветущо здраве.
Проста, непринудена английска девойка — може да съм старомоден, ала мисля, че истинското, неподправеното рядко се среща.
Флора дойде при мене до сребърната масичка и изрази еретично съмнение в достоверността на преданието, че крал Чарлз I е носил бебешки обувчици.
— И впрочем — продължи мис Флора — целият този шум около тия неща само защото някой ги е носил или, си е служил с тях ми се струва съвсем глупав. Никой вече не носи и не си служи с такива вещи. Перото, с което Джордж Елиът2 е писала „Воденицата край рекичката“ или нещо подобно — ех, в последна сметка то си е перо и нищо повече. Ако действително сте почитател на Джордж Елиът, ами че купете си някое евтино издание на „Воденицата“ и го четете.
— Изглежда, мис Флора, че никога не четете такива стари, демодирани неща?
— Грешите, д-р Шепърд. Аз обичам „Воденицата край рекичката“.
Стана ми доста приятно, като чух това. Книгите, които младите жени четат днес и заявяват, че им доставяли удоволствие, дълбоко ме ужасяват.
— Още не сте ми честитили, д-р Шепърд — каза Флора. — Не чухте ли?
Тя протегна лявата си ръка. На средния пръст имаше великолепно изработен пръстен с цял бисер.
— Знаете ли, ще се женя за Ралф додаде тя. — Чичо много се радва. Така оставам член на семейството.
2
Джордж Елиът (псевдоним на Мери Ан Евънс) — най-голямата английска писателка от втората половина на XIX в. (1819–1880). — Б, пр.