Заех място на трапезата между мисис Акройд и Флора. Блънт беше от другата страна на мисис Акройд, а Джофри Реймънд — до него.
Вечерята потече невесело. Акройд изглеждаше замислен. Той имаше унил вид и не кусваше почти нищо. Мисис Акройд, Реймънд и аз поддържахме разговора. Флора като че ли беше заразена от унинието на чичо си, а Блънт изпадна в обичайната си мълчаливост.
Незабавно след вечерята Акройд ме хвана под мишница и ме отведе в кабинета си.
— Щом ни сервират кафето, няма вече да ни безпокоят — обясни той. — Наредих на Реймънд да се погрижи да не ни смущават.
Тихомълком, без да си давам вид, почнах да го изучавам. Той явно беше под влиянието на някаква силна възбуда. Минута-две ходи назад-напред из стаята, после, когато Паркър влезе с подноса кафе, се отпусна на едно кресло пред огнището.
Кабинетът представляваше удобен апартамент. На едната стена бяха подредени лавици с книги. Креслата, — големи и тапицирани с тъмносиня кожа. До прозореца стоеше едно голямо писалище, отрупано с книжа, грижливо подредени, подшити и обозначени с етикети. На една кръгла маса имаше разни списания и спортни вестници.
— Напоследък след ядене отново ми се явява тази проклета болка — забеляза Акройд небрежно, докато пиеше кафето. — Трябва да ми дадете пак от ония ваши таблетки.
Струва ми се, той се мъчеше да създаде впечатление, че темата на разговора ни е медицинска. Затова и аз се държах съответно.
— Така и предполагах. Затуй донесох от тях.
— Браво. Дайте ми ги веднага.
— В чантата ми в антрето са. Ще отида да ги взема.
Акройд ме спря.
— Не си правете труд. Паркър ще ги донесе. Паркър, моля те, донеси чантата на доктора!
— Слушам, сър.
Паркър излезе. Тъкмо се готвех да заговоря, Акройд вдигна ръка:
— Не още. Почакайте. Не виждате ли в какво състояние са нервите ми, едва мога да се владея?
Много ясно виждах. И много се обезпокоих. Обзеха ме всевъзможни лоши предчувствия.
Акройд заговори отново почти веднага.
— Ще бъдете ли тъй добър да проверите затворен ли е прозорецът? — помоли ме той.
Малко учуден, станах и се приближих до прозореца. Той не беше френски, а обикновен, с рамки. Тежките сини кадифени завеси бяха спуснати, но горната рамка на самия прозорец — отворена.
Паркър влезе отново в стаята с моята чанта, докато аз продължавах да стоя до прозореца.
— Чудесно — казах, като се прибрах обратно в стаята.
— Затворихте ли добре прозореца?
— Да, да. Но какво ви става, Акройд? Паркър току-що бе затворил вратата подире си, иначе нямаше да задам този въпрос. Акройд почака една минута, преди да отговори.
— В ужасно състояние съм — произнесе той полека. — Не, не си правете труд с тия проклети таблетки. Думите ми се отнасяха само за Паркър. Слугите са тъй любопитни. Елате да седнете тук. Вратата е също затворена, нали?
— Да. Никой не може да ни чуе, не се безпокойте.
— Шепърд, никой не знае какво преживях през последните двадесет и четири часа. Ако някога нечия къща рухне в развалини пред очите на собственика й, това ще бъде моята. Тази работа с Ралф е последната капка в чашата. Но сега няма да говорим за това. Става дума за другото… другото!… Не зная какво да правя по тоя въпрос. А скоро трябва да взема решение.
— За какво се касае?
Акройд помълча минута-две. Забелязваше се странна неохота да продължи. Когато пак заговори, въпросът, който ми зададе, дойде като пълна изненада за мене. Той беше последното нещо, което бях очаквал.
— Шепърд, вие се грижехте sa Ашли Ферърс при последното му заболяване, нали?
— Да, аз.
Формулирането на следващия въпрос като че ли го затрудни още повече:
— Никога ли не се е промъквало у вас подозрение… никога ли не ви е влизала в главата мисълта… че… хм, че може да са го отровили?
Мълчах една-две минути. После реших какво да отговоря. В Края на краищата Роджър Акройд не беше Каролина.
— Ще ви кажа истината — подхванах аз. — На времето нищо не подозирах, обаче впоследствие… е, не друго, а празните приказки на сестра ми за пръв път ме наведоха На тази мисъл. Оттогава не мога да се избавя от нея. Но, знайте, нямам никакво основание за такова подозрение.
— Той е бил отровен — каза Акройд. Говореше с глух, строг глас.
— От кого? — попитах рязко.
— От жена си.
— Отде знаете това?
— Тя самата ми призна.
— Кога?
— Вчера! Вчера, о, боже мой, а ми се струва, че е било преди десет години!