Почаках минутка, след което той продължи:
— Разбирате ли, Шепърд, казвам ви това поверително. То не бива да излиза оттук. Искам вашия съвет… защото не мога да понеса сам цялото бреме. Както казах преди малко, не зная какво да правя.
— Ще благоволите ли да ми разкажете всичко от игла до конец? Аз още не съм наясно. Как така мисис Ферърс ви е направила това самопризнание?
— Ето как. Преди три месеца направих на мисис Ферърс предложение за женитба. Тя отказа. Направих й ново предложение: този път тя се съгласи, но не ми позволи да обявя годежа, докато не мине едногодишният й траур. Вчера й направих посещение, изтъкнах, че вече са минали една година и три седмици от смъртта на съпруга й, че не може да има повече никакво възражение sa обявяването на годежа, Бях забелязал, че от няколко дни тя се държеше много особено, и сега изведнъж, съвсем неочаквано, рухна окончателно. Тя… тя ми разправи всичко. За омразата и към онова животно — мъжа й, за разцъфтяването на любовта й към мене и за… ужасното средство, с което си послужила. Отрова! Боже мой! Та то е било хладнокръвно обмислено убийство.
Забелязах отвращението, ужаса върху лицето на Акройд. Мисис Ферърс трябва също да го е забелязала. Акройд не е от страстните любовници, които могат да простят всичко в името на любовта. По принцип той е добросъвестен гражданин. Чувството му на законопочитание и всичко здраво и почтено у него трябва да се е отвърнало в оня момент на откровение.
— Да — продължи той с тих, монотонен глас, — Тя призна всичко. Изглежда, че само един човек е знаел през всичкото време — човек, който я е изнудвал за огромни суми. Тягостта на всичко това едва не я подлудила.
— А кой е бил този човек?
Внезапно пред очите ми се явиха образите на Ралф Пейтън и мисис Ферърс един до друг. Главите им бяха така сближени. За миг в душата ми трепна тревога. Ами ако… о, не, това беше абсолютно невъзможно! Спомних си как непринудено ме бе поздравил Ралф днес следобед. Абсурдно!
— Тя не пожела да ми каже името му — изговори Акройд полека. — В същност не каза, че е бил мъж. Но, разбира се…
— Разбира се — съгласих се и аз. — Трябва да е бил мъж. А вие никого ли не подозирате?
В отговор Акройд изпъшка и отпусна глава в ръцете си.
— Не може да бъде — каза той. — Даже мисълта за такова нещо ме влудява. Не, няма да ви призная дори нелепото подозрение, което ми се мярна в главата. Ще ви кажа обаче следното. Нещо, което тя каза, ме наведе на мисълта, че въпросното лице може в действителност да принадлежи към моето семейство… но това е невъзможно. Трябва да съм я разбрал криво.
— Вие какво й казахте? — попитах аз.
— Какво можех да кажа? Тя виждаше, разбира се, колко страшно ме потресе това. А имаше и един друг въпрос: какъв беше дългът ми в случая? Както виждате, тя ме бе направила съучастник след свършения факт. Бях като замаян, знаете. Помоли ме да й дам двадесет и четири часа… накара ме да обещая, че няма да предприема нищо, докато не изтече това време, и упорито отказваше да ми разкрие името на шарлатанина, който я е изнудвал. Предполагам, че се боеше да не би да отида направо да му ударя един пердах, а после, след като съм хвърлил масло в огъня, всичко около нея да пламне. Увери ме, че ще ми се обади, преди още да са изтекли двадесет и четири часа. Боже мой! Кълна ви се, Шепърд, никога не ми е минавало през ум това, което е мислела да прави. Самоубийство! А аз съм тоя, който я подтикна към него.
— Не, не — възразих аз. — Не преувеличавайте нещата. Отговорността за нейната смърт не лежи на вашата съвест.
— Въпросът е какво да правя сега? Горката жена е мъртва. Защо да ровим стари мръсотии?
— Май че съм съгласен с вас — отвърнах.
— Но има и нещо друго. Как да пипна тоя мошеник, който я е довел до гроба, като че ли все едно я е убил. Той е знаел за първото престъпление и се е вкопчил в него като гладен хищник. Тя е плащала възмездието. Ще го оставя ли Да ходи на свобода?
— Разбирам — произнесох бавно. — Значи искате да го уловите? Знайте, че това ще вдигне много шум.
— Да, мислил съм за тая работа. Какви не мисли не се преобръщаха в главата ми.
— Съгласен съм с вас, че злодеят трябва да бъде наказан, ала трябва да имате пред вид какво ще ви струва това.
Акройд стана и почна да се разхожда насам-натам. Изведнъж пак се отпусна на креслото.
— Слушайте, Шепърд, да речем, че оставим всичко в сегашното положение. Ако от устата й не излезе нито дума, ще оставим мъртвите да си лежат където им е мястото.
— Какво искате да кажете с това: да не излезе нито дума от устата й? — полюбопитствувах аз.
— Дълбоко съм убеден, че някъде или някак си тя трябва да е оставила някакво писмо за мене… преди смъртта си. Не мога да твърдя с положителност, но сигурно е така.