Поклатих глава.
— А не е ли оставила никакво писмо, поне каквато и да било думица? — попитах аз.
— Шепърд, убеден съм, че е оставила. И нещо повече, имам чувството, че избирайки нарочно смъртта, тя е искала цялата работа да излезе наяве, дори само за да отмъсти на човека, който я е довел до крайност. Вярвам, че ако бях имал възможност да я видя тогава, тя щеше да ми каже името му и да ме помоли да го хвана, ако съм достоен човек. Той ме погледна.
— Не вярвате ли в предчувствия?
— О, да, вярвам, в известен смисъл, Ако, както казвате, се чуе нещо от нея…
Млъкнах. Вратата се отвори безшумно и влезе Паркър с поднос, на който имаше няколко писма.
— Вечерната поща, сър — каза той, като подаде подноса на Акройд.
После събра кафените чаши и се оттегли.
Вниманието ми, отклонено за момент, се върна отново към Акройд. Той гледаше вторачено един продълговат син плик. Другите писма бе изпуснал на земята.
— Нейният почерк прошепна той. — Сигурно снощи е излязла да го пусне, точно преди… преди…
Той скъса плика и извади няколко дебели листа. После вдигна глава й огледа внимателно наоколо.
— Уверен ли сте, че сте затворили прозореца? — попита той.
— Напълно — отговорих учудено. — Защо?
— Цялата тази вечер имам странното чувство, че ме следят, шпионират ме. Какво е това?…
Той се обърна рязко. Обърнах се и аз. И на двамата ни се стори, че чухме ключалката на вратата леко да щрака. Отидох до вратата и я отворих. Там нямаше никого.
— Нерви — промърмори Акройд на себе си. Той разгъна дебелите листа и зачете гласно, но тихо:
Мили мой, премили мой Роджър… Един живот иска друг живот. Виждам това… видях го днес следобед на лицето ти. Затова поемам единствения път, който стои открит пред мене. Оставям на тебе да накажеш лицето, което през последната година превърна живота ми в земен ад. Днес следобед не исках да ти кажа името му, но сега възнамерявам да ти го напиша. Нямам нито деца, нито близки, които да пазя, затова не се бой от гласност. Ако е възможно, Роджър, премили мой Роджър, прости ми злото, което исках да ти сторя, защото когато настъпи моментът, аз все пак не можах да ти го сторя…
Хванал с пръст листа, за да го обърне, Акройд замълча.
Шепърд, простете ми, ала трябва да прочета това сам — каза той неловко. — То е предопределено за моите очи, само за моите.
Той пъхна писмото в плика и го сложи на масата.
— По-късно, когато остана сам.
— Не — извиках аз неудържимо, — прочетете го още сега.
Акройд ме изгледа малко учуден.
— Моля да ме извините — промърморих, като се изчервих. — Не искам да ми го прочетете гласно. Но все пак прочетете го докрай, докато съм още тук.
Акройд поклати глава.
— Не, по-добре да почакам.
Ала по някаква причина, неясна на самия мене, аз продължих да настоявам:
— Прочетете поне името на човека!
По характер обаче Акройд е инат като магаре. Колкото повече настояваш да направи нещо, толкова повече се заинатява да не го направи. Напразни бяха всички мои доводи.
Писмото беше донесено в девет часа без двадесет минути. Аз излязох от стаята точно в девет без десет, без писмото да бе прочетено докрай. Поколебах се с ръка върху дръжката, на вратата, като поглеждах назад и се питах дали не бях оставил някаква работа несвършена. Не можах нищо да се сетя. Поклатих глава, измъкнах се и затворих вратата подире си.
Стреснах се, като видях до себе си фигурата на Паркър. Той изглеждаше смутен и помислих, че може да е подслушвал на вратата.
Какво тлъсто, нагло, мазно лице имаше този човек, а и в погледа му безсъмнено се таеше нещо коварно.
— Мистър Акройд изрично Нареди да не го безпокоят — казах студено. — Заръча ми да ви предам това.
— Разбира се, сър. Аз… стори ми се, че чух звънеца.
Това беше такава очебийна неистина, че не счетох за нужно да отговоря. Като ме изпревари в преддверието, Паркър ми помогна да облека пардесюто си и аз излязох в нощния мрак. Луната беше забулена и всичко изглеждаше много тъмно и тихо.
Часовникът на селската църква удари девет, когато минавах през пътната врата. Завих наляво, към селото и едва не връхлетях върху един човек, който идеше от обратната посока.
— Това ли е пътят за Фърнли Парк, мистър? — попита непознатият с прегракнал глас.
Огледах го. Носеше шапка, дръпната ниско над очите, а яката на палтото му беше вдигната. Почти не можах да видя лицето му, но изглеждаше млад човек. Гласът му беше груб и некултурен.
— Ето тук е пътната врата — казах аз.
— Благодаря ви, мистър. — Той помълча, после добави без особена нужда: — Не съм тукашен, знаете.