— Добро утро, д-р Шепърд — произнесе мис Ръсел. — Много ще ви бъда признателна, ако ми прегледате коляното.
Прегледах го, но право да ви кажа, и след това болестта й Не ми стана много ясна. Оплакванията на мис Ръсел от смътни болки бяха тъй неубедителни, че ако не беше жена с такъв прям характер, щях да я заподозря в измислици. За момент ми мина през ум, че мис Ръсел може нарочно да си е измислила това заболяване на коляното, за да ме подпита за смъртта на мисис Ферърс, но скоро видях, че поне в това отношение бях сбъркал. Тя спомена мимоходом за трагедията и нищо повече. Все пак явно изглеждаше разположена да се помае и побъбри.
— Е, благодаря ви много за това шишенце разтривка, докторе — каза тя най-после. — Ала не вярвам да ми помогне.
И аз не вярвах, но заявих, че така ми повелява дългът. В края на краищата пък нямаше и да навреди, а и човек трябва да поддържа авторитета на своята професия.
— На никакво лекарство не вярвам — рече мис Ръсел, като обгърна с презрителен поглед сбирката ми от шишета. — От медикаменти не се прокопсва. Ето например кокаиноманията.
— Хм, доколкото може да става дума…
— Много е разпространена във висшето общество.
Сигурен съм, че мис Ръсел знае много повече от мен за висшето общество. Затова и не се опитах да споря с нея.
— Кажете ми само едно, докторе — заговори пак мис Ръсел. — Да предположим, че сте наистина роб на този порочен навик. Има ли някакъв лек против него?
Не може да се отговори веднага на такъв въпрос. Изнесох й кратка лекция на тая тема, която тя изслуша с голямо внимание. Все още подозирах, че се мъчи да науча нещо за мисис Ферърс.
— Ето вероналът например… — продължавах аз.
Но колкото и да е странно, вероналът като че ли не я интересуваше. Тя промени темата и ме попита вярно ли е, че имало някои отрови, толкова редки, че не можели да се установят.
— Аха! — възкликнах аз. — Виждам, че четете детективски истории.
— Така е — призна тя.
— Есенцията на детективската история — продължих аз — е да има някаква рядка отрова, по възможност нещо от Южна Америка, за което никой не е чувал, нещо, с което неизвестно племе диваци си служи, за да прави стрелите си отровни. Смъртта настъпва моментално и западната наука е безсилна да установи отровата. Такова нещо ли имате пред вид?
— Да. Съществува ли то в действителност?
Поклатих печално глава.
— Боя се, че не. Съществува, разбира се, отровата кураре.
Разказах й много неща за кураре, но тя като че ли отново беше загубила интерес. Запита ме имам ли от нея в шкафа, където държа отровите, а когато отговорих отрицателно, стори ми се, че паднах в очите й.
Тя каза, че трябва да си върви, и аз я изпратих до вратата на хирургическия кабинет точно когато удари гонгът за обед.
Никога не бях предполагал, че мис Ръсел има влечение към детективски истории. Много — ми е интересно да си я представя как излиза от стаята си, за да нахока някоя провинала се слугиня, а после се вдълбочава в спокойно четене на „Мистерията на седмата смърт“ или нещо подобно.
ГЛАВА ТРЕТА
ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ОТГЛЕЖДАШЕ ТИКВИЧКИ
На обед уведомих Каролина, че ще вечерям във Фърнли. Тя не направи никакво възражение, напротив.
— Отлично — каза тя. — Ще чуеш всички подробности. Впрочем какво става с Ралф?
— С Ралф ли? — учудих се аз. — Нищо.
— Тогава защо е отседнал в „Трите глигана“ вместо във Фърнли Парк?
Нито за миг не се усъмних в изявлението на Каролина, че Ралф Пейтън е отседнал в местната странноприемница. Достатъчно беше за мене, че Каролина съобщаваше това.
— Акройд пък ми каза, че Ралф бил в Лондон — добавих. От изненада наруших ценния си принцип никога да не разкривам нищо.
— Охо! — промърмори Каролина. Забелязах как ноздрите й трептяха, докато размишляваше върху това разкритие.
— Пристигнал в „Трите глигана“ вчера сутринта — рече тя. — И още е там. Снощи излязъл с някакво момиче.
Това никак ле ме учуди. Ралф, трябва да кажа, повечето вечери от живота — си прекарва в разходка с някое момиче. Но наистина се учудих, че е решил да се отдава на такова развлечение в Кингс Абът вместо във веселата столица.
— С някоя от сервитьорките ли? — попитах.
— Не. Зная само, че излязъл на среща. Не зная с коя.
(Тежко беше за Каролина да признае такова нещо.)
Почаках търпеливо.
— Братовчедка му.
— Флора Акройд?! — възкликнах смаян.