— Така е — съгласи се Поаро. — Интересно обстоятелство.
— Възможно е обаче, ако капитан Пейтън се е качил в стаята на чичо си и го е намерил там убит, той да се е обадил. Изплашил се е, помислил, че ще го обвинят, и изфирясал. Възможно е, нали?
— Но защо е било нужно да телефонира?
— Може да се е усъмнил дали старият е действително мъртъв. Решил е, че няма да е зле докторът да се яви по-скоро на мястото, ала не искал да се издаде. Е, кажете, как ви се струва тази теория? Има нещо правдоподобно в нея, бих рекъл.
Инспекторът изпъчи важно гърди. Той така преливаше от самодоволство, че всякакви думи от наша страна бяха излишни.
Точно в тоя момент стигнахме в къщи и аз се завтекох към хирургическия си кабинет, където пациентите ме чакаха от доста време, като оставих Поаро да придружава инспектора до полицейския участък.
Когато се освободих и от последния си пациент, влязох в стаичката зад къщата, която наричам моя работилница — аз много се гордея с радиоприемника, който съм си изработил саморъчно. Каролина ненавижда работилницата ми. Там аз държа сечивата си и забранявам на Ани да всява безредие с метла и лопатка. Тъкмо поправях вътрешните части на един будилник, който домакинството ни бе изхвърлило като напълно негоден, когато вратата се отвори и Каролина подаде глава.
— Аха, тук ли си, Джеймс — каза тя с дълбоко неодобрение. — Мосю Поаро иска да говори с тебе.
— Добре де — сопнах се аз малко раздразнено, понеже внезапното й влизане ме беше стреснало и бях изпуснал някакъв деликатен механизъм. — Като иска да говори с мене, да дойде тук.
— Тук ли?! — учуди се Каролина…
— Да, казах „тук“.
Каролина изсумтя неодобрително и се оттегли. След една-две минути се върна, въведе Поаро и после пак се оттегли, като тръшна вратата.
— Ехе, приятелю мой — каза Поаро, като се приближи, потривайки ръце, — както виждате, не можете тъй лесно да се отървете от мене!
— Свършихте ли с инспектора? — попитах аз.
— За сега да. А вие, какво, прегледахте ли всички пациенти?
— Да.
Поаро седна и ме загледа, като кривна яйцеобразната си глава на една страна, с вид на човек, който предвкусва насладата на някаква много забавна шега.
— Вие грешите — проговори той най-после. — Имате да прегледате още един пациент.
— Да не би да сте вие? — възкликнах учудено.
— А, не съм аз, bien entendu. Аз, аз съм във великолепно здраве. Не, ще ви кажа истината: това е един малък мой заговор. Има един човек, с когото искам да се видя, разбирате ли… а пък не бива да възбуждам любопитството на цяло село… обаче тъкмо така ще стане, ако видят въпросната дама да идва в моя дом… защото става дума за дама. Но у вас тя вече е идвала преди като пациентка.
— Мис Ръсел! — възкликнах аз.
— Précisément. Много искам да говоря с нея, затуй й пращам една бележчица и определям среща във вашия хирургически кабинет. Сърдите ли ми се?
— Напротив — казах. — Сиреч при условие, че ще ми позволите да присъствувам на разговора. А, какво ще кажете?
— Но естествено! Та хирургическият кабинет си е ваш!
— Нали разбирате — рекох, като захвърлих щипците, които държах, — цялата тая работа е необикновено интересна. Всеки нов възникнал факт е като разклащане на калейдоскоп: всичко придобива съвсем нов облик. А защо пък толкова много желаете да се видите с мис Ръсел?
Поаро вдигна вежди.
— Нима не е очевидно? — промърмори той.
— Пак започвате старата песен — изръмжах недоволно. — Според вас всичко е очевидно. А ме оставяте да се лутам в мъгла.
Поаро ми се закани добродушно с глава.
— Вие ми се подигравате. Ето например случаят с мадмоазел Флора. Инспекторът беше изненадан… а вие… вие — не.
— Никога не съм предполагал, че тя може да бъде крадла — оправдах се аз.
— В това отношение… може би имате право. Но аз наблюдавах лицето ви, а вие не бяхте — като инспектор Реглън — смаян като човек, който не вярва на ушите си.
Замислих се за минута-две.
— Може да сте прав — проговорих най-после. — През всичкото време имах чувството, че Флора крие нещо… така че, когато истината излезе наяве, аз подсъзнателно я бях очаквал. Инспектор Реглън обаче наистина много се разстрои от това, горкият.
— Е, pour ça, oui43! Клетият човек трябва да подреди наново всичките си мисли. Аз се възползувах от това, състояние на душевна обърканост, за да го накарам да ми направи една малка услуга.
— Каква беше тя?
Поаро извади от джоба си един лист хартия за писма. На него бяха написани няколко думи и той ги прочете гласно:
„От няколко дни полицията търсеше капитан Ралф Пейтън, племенник на мистър Акройд от Фърнли Парк, сполетян от смъртта при такива трагични обстоятелства миналия петък. Капитан Пейтън е бил открит в Ливърпул, когато се готвел да се качи на параход за Америка.“