Но Урсула енергично поклати глава.
— О, не — извика тя. — Съвсем не е така. Ралф не би избягал по свой почин. Сега разбирам всичко. Ако е чул за убийството на втория си баща, може да е помислил, че аз съм го извършила.
— Съвсем не би помислил такова нещо — възрази Каролина.
— Аз бях тъй жестока към него оная нощ… тъй груба и рязка. Не исках и да чуя какво искаше да ми каже… не исках да повярвам, че действително ме обича. Просто стоях там и му казвах какво мисля за него, надумах му най-неприятните, най-жестоките неща, които ми идваха на ум, като правех всичко възможно да го обидя.
— Окото му няма да мигне — каза Каролина. — Не се безпокой много, когато надумаш нещо на някой мъж. Тъй самомнителни са, че не биха повярвали в сериозността на думите ви, дори и да са неласкави за тях.
Урсула продължаваше да чупи и кърши раз вълнувано ръце.
— Когато бе открито убийството и той не се яви, бях страшно разстроена. Само за момент помислих… но после реших, че не е способен… не е способен… Ала исках да се яви и да каже открито, че няма нищо общо с тая работа. Знаех, че обича д-р Шепърд, та си рекох: д-р Шепърд може да знае къде се крие той.
Тя се обърна към мене:
— Затова ви казах тогава ония неща. Мислех си: ако знаете къде се намира Ралф, бихте могли да му предадете думите ми.
— Аз?! — възкликнах.
— Отде накъде Джеймс ще знае къде е Ралф? — сопна се Каролина.
— Зная, че вероятността беше много малка — призна Урсула, — но Ралф често говореше за д-р Шепърд и предполагах, че го смята за най-добрия си приятел в Кингс Абът.
— Мило мое дете — казах аз, — нямам ни малка представа къде е Ралф Пейтън в настоящия момент.
— Така е — потвърди Поаро.
— Но… — Урсула протегна учудено вестникарската изрезка.
— А, това ли! — промърмори Поаро, малко смутен. — Bagatelle45, мадмоазел. Rien au tout46. Нито за момент не бих повярвал, че Ралф Пейтън е арестуван.
— Но тогава… — поде полека момичето.
Поаро побърза да продължи:
— Едно нещо искам да зная: половинки или високи обувки носеше капитан Пейтън оная вечер?
Урсула поклати глава.
— Не мога да си спомня.
— Жалко! Пък и отде ще помните? И тъй, мадам — усмихна й се той, килнал глава на една страна, като размахваше красноречиво пръст, — повече въпроси няма да ви задавам. И не се измъчвайте. Бъдете смела и се осланяйте на Еркюл Поаро.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
МАЛКОТО СЪБРАНИЕ НА ПОАРО
— А сега — рече Каролина, като стана, — това дете ще се качи горе, за да си легне. Не се безпокой, мила моя. Бъди уверена, мосю Поаро ще направи за тебе всичко, каквото може.
— Трябва да се върна във Фърнли — каза Урсула нерешително.
Но Каролина с твърда ръка заглуши протестите.
— Глупости. Сега ти си в моите ръце. Каквото и да става, за сега ще останеш тук, нали, мосю Поаро?
— Така ще бъде най-добре — съгласи се дребният белгиец. — Тази вечер аз искам мадмоазел — пардон, мадам — да присъствува на едно малко събрание. В девет часа у дома. Нейното присъствие е крайно необходимо.
Каролина кимна в знак на съгласие и излезе с Урсула от стаята. Вратата се затвори подире им, Поаро отново се отпусна в едно кресло.
— Дотук всичко върви добре — каза той. — Нещата се нареждат.
— Но се развиват все по-зле и по-зле за Ралф Пейтън — забелязах мрачно.
Поаро кимна.
— Да, вярно. Но така и можеше да се очаква, нали?
Изгледах го малко учуден от забележката му. Той се бе излегнал на креслото с полузатворени очи, върховете на пръстите му само се докосваха един друг. Изведнъж той въздъхна и поклати глава.
— Какво има? — попитах аз.
— Има моменти, когато ме обзема голямо желание да видя моя приятел Хейстингс. Той е приятелят, за когото ви говорих — оня, който живее сега в Аржентина. Винаги когато имах някое голямо дело, той биваше до мене. И ми помагаше… да, често ми помагаше. Защото тоя човек умееше несъзнателно да се сблъсква с истината — без сам да забележи това, bien entendu. Понякога казваше нещо особено глупаво, но ето че тази глупава забележка ми разкриваше истината! Пък и имаше навик да си държи писмени бележки за случаите, които се оказваха интересни.
Изкашлях се малко смутено.
— Колкото до това… — подех и после се спрях. Поаро се изправи в креслото си. Очите му блестяха.
— Но да? Какво искахте да кажете?
— Хм, откровено казано, аз съм чел някои от повествованията на капитан Хейстингс и си помислих: „Защо пък да не опитам нещо от тоя род? Жалко ще бъде, ако не опитам… рядка възможност… навярно за пръв и последен път ще бъда замесен в подобна работа.“