Чувствувах как все повече и повече се изчервявам, а езикът ми ставаше все по-несвързан, докато се мъчех да скалъпя горната реч.
Поаро скочи от креслото си. За миг се уплаших да не би да ме прегърне по френски, ала той милостиво се въздържа.
— Но това е великолепно… значи, записвали сте впечатленията си от случая в зависимост от участието ви в него?
Кимнах утвърдително.
— Epatant!47 — извика Поаро. — Дайте ми да ги видя… още сега.
Не бях съвсем подготвен за такова неочаквано искане. Заблъсках си главата да си спомня някои подробности.
— Надявам се, че няма да бъдете придирчив — запелтечих аз. — Тук-там може да съм вмъкнал малко… хм… лична нотка.
— О, отлично ви разбирам: нарекли сте ме комичен… може би тук-там смешен? Няма никакво значение. Хейстингс също не беше винаги учтив. Аз не обръщам внимание на такива дреболии.
Все още колебливо, аз зарових из чекмеджетата на писалището си и извадих едно неспретнато снопче листа, което подадох на Поаро. С оглед на евентуално издаване в бъдеще бях разделил труда си на глави и предната нощ го бях опреснил с описание на посещението на мис Ръсел. Така че Поаро имаше пред себе си двадесет глави.
Оставих го насаме с ръкописа.
Трябваше да отида при един болен някъде далеч и сече бе минало осем часът, когато се върнах посрещнат от чиния гореща вечеря на поднос и съобщението, че Поаро и сестра ми са вечеряли заедно в седем и половина, след което първият минал в работилницата ми, за да довърши четенето на ръкописа.
— Надявам се, Джеймс — каза сестра ми, — че си внимавал, когато си писал за мене.
Челюстта ми увисна. Никак не бях внимавал.
— Не че има особено значение — додаде Каролина, разчитайки правилно изражението на лицето ми. — Мосю Поаро вече си има съставено мнение. Той ме разбира много по-добре от тебе.
Влязох в работилницата. Поаро седеше до прозореца. Ръкописът лежеше грижливо подреден на купчинка върху един стол до него. Той сложи ръка върху купчинката и заговори:
— Eh bien, поздравявам ви за вашата скромност!
— О! — промърморих аз, малко слисан.
— И за вашата сдържаност — добави той.
Аз отново казах: „О!“
— Хейстингс не пишеше така — продължи приятелят ми. — На всяка страница много, много пъти се срещаше думата „аз“. Какво мислел той… какво направил той. А вие… сте оставили особата си на заден план; само веднъж или дваж бие на очи — да речем — сцени из домашния бит, нали така?
Поизчервих се от лукавото пламъче на очите му.
— Какво мислите всъщност за тая работа? — попитах нервно.
— Искате ли да чуете моето откровено мнение?
— Да.
Поаро остави шеговитостта си настрана.
— Много обстоен и точен отчет — каза той учтиво. — Отбелязали сте правдиво и точно всички факти… макар и да сте проявили сдържаност, що се отнася до вашия принос.
— И помогна ли ви всичко това?
— Да. Мога да кажа, че ми помогна значително. Хайде, трябва да отидем у дома, да приготвим сцената за моя спектакъл.
Каролина беше в хола. Мисля, тя се надяваше да бъде поканена да ни придружи. Поаро се справи тактично с положението.
— Много щеше да ми бъде приятно вашето присъствие, мадмоазел — заяви той със съжаление, — но в този момент то би било неблагоразумно. Видите ли, всички тия хора, които ще дойдат тази вечер, са под подозрение. Между тях ще намеря лицето, което е убило мистър Акройд.
— Действително ли вярвате това? — попитах недоверчиво.
— Виждам, че вие не вярвате — каза Поаро сухо. — Не цените още честната дума на Еркюл Поаро.
В тоя момент Урсула слезе по стълбите.
— Готова ли сте, чедо мое? — запита Поаро. — Хубаво. Ще отидем заедно у дома. Мадмоазел Каролина, повярвайте ми, аз правя всичко възможно, за да ви бъда в услуга. Лека нощ.
Излязохме, оставяйки Каролина да гледа вторачено подире ни от прага на външната врата като кученце, което са отказали да изведат на разходка.
Гостната в Листвениците беше готова. На масата имаше разни сиропи и чаши. Също чиния с бисквити. От другата стая бяха внесени няколко стола.
Поаро тичаше насам-натам, разместваше и подреждаше наново нещата. Тук отдръпваше някой стол, там променяше положението на някоя лампа, отвреме-навреме се навеждаше, за да оправи някое от килимчетата, с които беше застлан подът. Особено взискателен беше към осветлението. Лампите бяха подредени така, че да хвърлят ярка светлина към оная част на стаята, където бяха събрани столовете, като в същото време другият край на стаята, където, предполагам, щеше да седи сам Поаро, оставаше в полумрак.
Аз и Урсула го наблюдавахме. Изведнъж се чу звънец.