— Пристигат — обяви Поаро. — Е, добре, всичко е готово.
Вратата се отвори и хората от Фърнли влязоха един по един. Поаро пристъпи напред и поздрави мисис Акройд и Флора.
— Много любезно от ваша страна, че дойдохте — каза той. — Също и от страна на майор Блънт и мистър Реймънд.
Секретарят беше жизнерадостен както винаги.
— Каква велика идея ви е хрумнала? — смееше се той. — Някаква научна машина? Ще ни вържете ли около ръцете колани, които отбелязват сърцебиенията на гузната съвест? Такова изобретение съществува, нали?
— Да, четох за подобно нещо — призна Поаро. — Ала аз съм старомоден. Служа си със старите средства. Работя само с клетчиците на сивото МОзъчно вещество. А сега да започваме… но първо имам да направя на всички едно съобщение.
Той хвана Урсула за ръката и я издърпа напред.
— Тази дама е мисис Ралф Пейтън. Сключила брак с капитан Пейтън миналия март.
Мисис Акройд изписка слабо.
— Ралф! Женен! Миналия март! О, но това е невъзможно! Как е могъл да постъпи така?
Тя гледаше Урсула вторачено, като че ли никога досега не бе я виждала.
— Женен за Борн? — продължи тя. — Истина ви казвам, мосю Поаро, не ви вярвам.
Урсула се изчерви и понечи да заговори, но Флора й попречи.
Като застана бързо от другата страна на момичето, тя пъхна ръка под мишницата му.
— Нали не се сърдите на нашето учудване? — рече тя. — Както виждате, дори не подозирахме такова нещо. Добре сте пазили тайната си двамата с Ралф. Аз… много се радвам.
— Много сте мила, мис Акройд — промълви Урсула, — а имате пълно право да се разсърдите. Ралф постъпи много лошо… особено към вас.
— Няма защо да се безпокоите за това — каза Флора, като я потупа успокоително по ръката. — Ралф беше затруднен и прибягна към единственото разрешение. На негово място и аз навярно бих постъпила така. Все пак, мисля, трябваше да ми довери тайната си. Нямаше да измамя доверието му.
Поаро чукна тихо по масата и се изкашля многозначително.
— Заседанието ще започне — рече Флора. — Мосю Поаро ни дава да разберем, че не бива да говорим. Но кажете ми само едно нещо. Къде е Ралф? Ако някой изобщо знае, това сте вие.
— Но аз не зная — извика Урсула почти с ридание. — Не зная, и това е.
— Не е ли задържан в Ливърпул? — запита Реймънд. — Така пише във вестника.
— Той не е в Ливърпул — каза Поаро късо.
— Фактически — забелязах аз — никой не знае къде е.
— Може би с изключение на Еркюл Поаро, а? — обади се Реймънд.
Поаро отговори сериозно на това шеговито подмятане:
— Да, аз зная всичко. Запомнете това.
Джофри Реймънд повдигна вежди.
— Всичко ли? — Той подсвирна. — Пфю, това е вече голяма работа!
— Да не искате да кажете, че действително можете да отгатнете къде се крие Ралф Пейтън? — запитах аз недоверчиво.
— Вие го наричате „да отгатнете“. Аз го нари чам „знаене“, приятелю мой.
— В Кранчестър ли? — подхвърлих аз.
— Не — отвърна Поаро сериозно, — не в Кранчестър.
И нищо повече не продума, а с жест покани насъбралите се да заемат местата си. Когато всички насядаха, вратата се отвори още веднъж и влязоха още двама души, които седнаха близо до изхода. Те бяха Паркър и домоуправителката.
— Числото е попълнено — обяви Поаро. — Всички са тук.
В тона му звучеше нотка на задоволство. И едновременно със звука на гласа му забелязах как по лицата на всички, събрани в другия край на стаята, премина нещо като трепет на смущение. Всичко това приличаше на капан — капан, който се бе затворил.
Поаро зачете важно от един списък:
— Мисис Акройд, мис Флора Акройд, майор Блънт, мистър Джофри Реймънд, мисис Ралф Пейтън, Джон Паркър, Елизабет Ръсел.
Сложи листа на масата.
— Какво значи всичко това? — поде Реймънд.
— Списъкът, който току-що прочетох — каза Поаро, — е списък на заподозрени. Всеки от вас, който се намира тук, е имал възможност да убие мистър Акройд…
Мисис Акройд скочи с вик, гърлото и се движеше в спазми.
— Това не ми харесва — простена тя. — Не ми харесва. Предпочитам да си отида.
— Не може да си отидете, мадам — каза Поаро строго, — докато не чуете това, което имам да кажа.
Той замълча за момент, после се прокашля.
— Ще започна от началото. Когато мис Акройд ме замоли да разследвам случая, аз отидох във Фърнли Парк с любезния д-р Шепърд. Разходих се с него по терасата, където ми показаха следи от стъпки върху перваза на прозореца. Оттам инспектор Реглън ме поведе по пътеката, която води към алеята за коли. Погледът ми бе привлечен от една беседка, която претърсих щателно. Намерих две неща: парче колосана батиста и едно празно гъше перо. Парчето батиста веднага ме наведе на мисълта за слугинска престилка. Когато инспектор Реглън ми показа списъка на хората в къщата, тутакси забелязах, че една от прислужничките — Урсула Борн, камериерката — нямаше истинско алиби. Според собствените й думи тя била в спалнята си от девет и половина до десет. Ами ако вместо там е била в беседката? В такъв случай сигурно е отишла там да се срещне с някого. При това знаем от д-р Шепърд, че тази нощ в къщата действително е идвал външен човек — непознатият, когото той срещнал точно до пътната врата. На пръв поглед изглеждаше, че нашият проблем е разрешен и че непознатият е отишъл в беседката да се срещне с Урсула Борн. Почти несъмнено той е отишъл в беседката заради гъшето перо. Това веднага ме наведе на мисълта за наркоман — и то човек, придобил тоя порок от другата страна на Атлантика, където употребата на кокаин е по-разпространена, отколкото в тази страна. Човекът, когото д-р Шепърд срещнал, имал американски акцент, — което съвпадаше с това предположение.