Представите ми съвсем се обърнаха с главата надолу. Не можех да си представя Акройд да се довери на един фризьор и да обсъжда с него въпроса за женитбата на своята племенница и заварения си син. Акройд показва покровителствено великодушие към по-низшите съсловия, но има много развито чувство за собствено достойнство. Започнах да си мисля, че в края на краищата Порот може и да не е фризьор.
За да скрия смущението си, казах първото нещо, което ми дойде на ум:
— С какво ви направи впечатление Ралф Пейтън? С приятната си външност ли?
— Не, не само с това… макар че като англичанин е необикновено красив… гръцки бог, както биха го нарекли вашите романисти. Не, у тоя младеж има нещо, което не мога да разбера.
Той произнесе последната фраза със замисленост, която ми направи непреодолимо впечатление. Сякаш преценяваше тоя момък под светлината на някакво вътрешно проникновение, недостъпно за мене. С това впечатление и си останах, защото в тоя момент от къщи ме призова гласът на сестра ми.
Влязох. Каролина беше с шапка; очевидно току-що се бе върнала от село. Тя започна без предисловие:
— Срещнах мистър Акройд.
— Е, и? — казах аз.
— Спрях го, разбира се, ала, изглежда, много бързаше и искаше да се измъкне.
Не се съмнявам, че е било така. Той сигурно е изпитал към Каролина същите чувства, които бе изпитал преди това същия ден към мис Ганет — може би дори по-подчертано. От Каролина е още по-трудно да се отървеш.
— Веднага го подкачих за Ралф. Беше много учуден. Не знаел, че момчето е тука. Каза, че сигурно имало грешка. Аз! Грешка!
— Смешно наистина — признах. — Трябвало е да те опознае по-добре.
— После пък каза, че Ралф и Флора били сгодени.
— Това беше известно и на мене — прекъснах я със смирена гордост.
— Кой ти каза?
— Нашият нов съсед.
Каролина видимо се поколеба една-две секунди, както топка се поколебава плахо между два номера на рулетката. Но не се поддаде на изкусителната диверсия.
— Казах на мистър Акройд, че Ралф е отседнал в „Трите глигана“.
— Каролина — рекох, — никога ли не ти минава през ум, че може да направиш големи бели с този твой навик да повтаряш безразборно каквото ти хрумне?
— Глупости! — тросна се сестра ми. — Хората трябва да знаят всичко. Мисля, че е мой дълг да ги държа в течение на нещата. Мистър Акройд ми беше много признателен.
— Е, и после? — казах, защото явно имаше още нещо.
— Мисля, че отиде направо в „Трите глигана“, но така или иначе не е намерил Ралф там.
— Тъй ли?
— Тъй я. Защото, когато се връщах през гората…
— Връщаше се през гората ли?! — прекъснах я аз.
Каролина се изчерви миловидно.
— Денят беше тъй хубав! — възкликна тя. — Рекох да пообиколя малко. Горите с есенните си багри са толкова красиви по това време на годината!
Каролина не дава пет пари за горите в което и да било време на годината. Обикновено за нея те са място, където ще си намокриш краката, а на главата ти може да паднат всевъзможни неприятни неща. Не, добрият, здрав инстинкт на мангустата беше този, който я бе отвел в нашата селска гора. Тя е единственото място близо до Кингс Абът, където можеш да разговаряш с някоя млада жена, без да те види цяло село. В съседство е с Фърнли Парк.
— Е, добре де — рекох, — продължавай.
— Както казах, тъкмо се връщах през гората, когато чух гласове.
Каролина замълча.
— Е, и?
— Единият глас беше на Ралф Пейтън — веднага го познах. Другият беше на момиче. Разбира се, нямах намерение да подслушвам…
— О, не, разбира се — вметнах с явен сарказъм, който обаче нямаше никакво въздействие върху Каролина.
— Но просто не можах да се сдържа и дадох ухо. Момичето каза нещо… Не можах да доловя точно какво, а Ралф отговори. Той изглеждаше много ядосан. „Мое мило момиче — дума той. — Ни ма не разбираш, че старият непременно ще ме лиши от наследство? През последните години му е дошло до гуша от мене. Само една капка и чашата ще прелее. А ние имаме нужда от париците му, мила моя. Аз ще бъда страшно богат, когато старият пукне. Мръсен е като всички дъртаци, ала е червив с пари. Не искам той да си промени завещанието, Ти остави тая работа на мен и не му бери грижата“. Дословно такива бяха думите му. Много добре ги помня. За нещастие точно тогава настъпих сухо клонче или нещо подобно, те снишиха глас и се отдалечиха. Не можех, разбира се, да се завтека подире им, затуй не успях да видя кое беше момичето.
— Това трябва много да те е ядосало — забелязах аз. — Предполагам обаче, че си притичала до „Трите глигана“, влязла си в пивницата, гаврътнала си чашка бренди под претекст, че ти е лошо, и така си успяла да видиш дали и двете сервитьорки са на работа, нали?