— Именно! — извика Поаро. — Тъкмо това искам да установя. Дали всеки би употребил такъв израз, когато разговаря с друг? Невъзможно е този израз да е бил част от действителен разговор. Ако обаче е диктувал писмо…
— Искате да кажете, че е четял гласно някакво писмо? — произнесе Реймънд бавно. — Дори и да е било така, той трябва да го е чел пред някого.
— Но защо? Нямаме никакво доказателство за присъствието на когото и да било в стаята. Спомнете си, че ничий друг глас освен гласа на мистър Акройд не е бил чут там.
— Естествено човек не би чел подобни писма гласно сам на себе си… освен ако не… хм… ако не се е побъркал.
— Всички вие забравяте едно — каза Поаро меко: — непознатия, който е посетил къщата предишната сряда.
Всички го изгледаха втрещено.
— Но да — кимна Поаро насърчително, — в сряда. Младият човек сам по себе си не е важен. Ала фирмата, която е представлявал, ме заинтригува много.
— „Диктофон къмпани“ — зяпна Реймънд смаяно. — Сега разбирам. Диктофон. Това ли имате пред вид?
Поаро кимна утвърдително.
— Както си спомняте, мистър Акройд обещал да купи диктофон. Аз имах любопитството да направя справка във въпросната компания. Отговориха ми, че мистър Акройд действително купил диктофон от техен представител. Защо е скрил от вас този факт, не зная.
— Сигурно е искал да ме изненада — промърмори Реймънд. — Той имаше детинска слабост да си служи с изненади. Искал е да го запази в тайна за няколко дни. Вероятно си е играл с него като с нова играчка. Да, така е обяснимо. Вие имате пълно право: никой не би си послужил точно с тия думи в непринуден разговор.
— С това може да се обясни също — каза Поаро — защо майор Блънт помислил, че вие сте били в кабинета. Откъслечните думи, които стигнали до ушите му, а са били откъслеци от диктовка, затова той подсъзнателно заключил, че вие сте при мистър Акройд. Съзнанието му било заето с нещо съвсем друго: с бялата фигура, която бил съзрял. Решил, че тя е мис Акройд. Разбира се, в действителност той видял бялата престилка на Урсула Борн, когато тя се промъквала към беседката.
Реймънд се беше съвзел от първоначалната си изненада.
— Все пак — забеляза той — това ваше откритие, колкото и да е блестящо (откровено казано, аз навярно никога не бих се сетил), оставя основното положение непроменено. Мистър Акройд е бил жив в девет и половина, тъй като е говорел пред диктофона. Ясно е, че по това време Чарлс Кент фактически е бил далеч от къщата. Що се отнася до Ралф Пейтън…
Той се поколеба, като погледна Урсула. Кръвта нахлу в лицето й, но тя отговори съвсем спокойно:
— Аз се разделих с Ралф точно преди десет без четвърт. Сигурна съм, че той не е припарвал до къщата. Изобщо нямаше такова намерение. За нищо на света не искаше да застане лице с лице срещу втория си баща. Щеше да избяга от страх.
— Нито за миг не се съмнявам във вашето обяснение — оправда се Реймънд. — Винаги съм бил напълно уверен, че капитан Пейтън е невинен. Обаче трябва да се има пред вид съдът… и въпросите, — които ще бъдат зададени. Той е в много неизгодно положение, но ако се беше явил…
Поаро го прекъсна:
— Такъв ли съвет давате? Да се яви?
— Разбира се. Ако знаехте къде е…
— Виждам, вие не вярвате, че зная. А преди малко ви казах, че зная всичко. Истината за обаждането по телефона, за следите от стъпки по перваза на прозореца, за мястото, където се крие Ралф Пейтън…
— Къде е той? — запита Блънт рязко.
— Не много далеч — отговори Поаро с усмивка.
— В Кранчестър ли? — обадих се аз.
Поаро се обърна към мене?
— Все този въпрос ми задавате. Мисълта sa Кранчестър е станала за вас фикс идея. Не, не е в Кранчестър. Той е… там!
И посочи драматично с пръст. Всички обърнаха глави.
Ралф Пейтън стоеше на вратата.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
РАЗКАЗЪТ НА РАЛФ ПЕЙТЪН
За мене това беше много неудобен момент. Почти не усетих какво стана след това, ала се раздадоха възклицания и викове на учудване. Когато се бях овладял достатъчно, за да мога да разбирам какво става, Ралф Пейтън стоеше до жена си, държеше я за ръката и ми се усмихваше от другия край на стаята.
Поаро също се усмихваше и същевременно размахваше красноречиво пръст към мене.
— Не съм ли ви казвал стотици пъти, че е безполезно да се крие каквото и да било от Еркюл Поаро? — запита той. — Че в такъв случай той сам открива истината? — Той се обърна към останалите:
— Един ден, както си спомняте, устроихме един малък сеанс около маса — само ние шестимата. Аз обвиних останалите петима присъствуващи, че крият от мене по нещо. Четирима издадоха тайната си. Д-р Шепърд премълча своята. Но аз непрекъснато го подозирах. Същата нощ д-р Шепърд ходил в „Трите глигана“ с надежда да намери Ралф. Не го намерил там; ами, както казах сам, ако го е срещнал на улицата на път за в къщи? Д-р Шепърд беше приятел на капитан Пейтън и бе дошъл точно от местопрестъплението. Положително е знаел, че обстоятелствата се развикат много неблагоприятно за него. Може би е знаел повече от обикновените простосмъртни…