— Така беше — отвърнах аз кисело. — Мисля, че сега вече мога да разкрия всичко. Аз ходих да се видя с Ралф оня следобед. Отначало той откажа да ми се довери, но после ми разказа за женитбата си и за затрудненото положение, в което се намирал. Щом бе открито убийството, веднага разсъдих, че когато фактите станат известни, подозрението неминуемо ще падне върху Ралф или ако не върху него, то върху момичето, което той обича. Същата вечер изложих фактите ясно пред него. Мисълта, че може да се наложи да даде показания, които биха могли да инкриминират жена му, го накара да реши на всяка цена да… да…
Поколебах се, но Ралф довърши думите ми.
— Да си плюя на петите — каза той образно. — Както знаете, Урсула ме пусна в къщата. Помислих, че тя може да се е опитала да говори отново с втория ми баща. След обеда той вече бе постъпил много грубо с нея. Реших, че може да я е оскърбил така… тъй непростимо… че без да съзнава какво върши, тя…
Той се спря. Урсула освободи ръката си от неговата и се отдръпна назад.
— О, как си могъл да помислиш такова нещо, Ралф! Значи наистина си помислил, че може да съм извършила убийството?
— Нека се върнем на непростимото поведение на д-р Шепърд — каза Поаро сухо. — Д-р Шепърд се съгласил да направи всичко възможно, за да му помогне. Той успял да скрие капитан Пейтън от полицията.
— Къде? — запита Реймънд. — В собствената си къща ли?
— О, не, съвсем не — отговори Поаро. — Вие сам би трябвало да си зададете въпроса, който аз си зададох. Щом добрият доктор укрива младия човек, какво място е избрал за тая цел? Непременно трябва да е някъде наблизо. Помислих за Кранчестър. В хотел ли? Не. В частна квартира? Още по-категорично не. Къде тогава? Аха! Сетих се. В приют. Дом за невменяеми. Проверих хипотезата си. Измислих племенник с умствен дефект. Попитах мадмоазел Шепърд не знае ли подходящи приюти. Тя ми даде имената на два близо до Кранчестър, в които нейният брат пращал свои пациенти. Направих справки. Да, в един от тях в събота рано сутринта лично докторът докарал един пациент. Лесно можах да установя, че този пациент, макар и известен под друго име, е капитан Пейтън. След някои неизбежни формалности ми позволиха да го отведа. Той пристигна в дома ми вчера в ранните утринни часове.
Изгледах го мрачно.
— Специалистът на Каролина от Министерството на вътрешните работи — промърморих. — Как не можах да се сетя!
— Сега вече разбирате защо ви обърнах внимание върху сдържаността на вашия ръкопис — промърмори Поаро. — Повествованието беше напълно правдоподобно… само че не във всички подробности, нали, приятелю мой?
Бях тъй сконфузен, че не виждах смисъл да споря.
— Д-р Шепърд ми беше много предан — обади се Ралф. — Той непоколебимо ме подкрепяше във всички беди. Направи каквото сметна за най-полезно. От думите на мосю Поаро сега виждам, че то не е било в същност най-полезното. Трябваше да се предам и да понеса последствията. В приюта, знаете, нямахме възможност да погледнем вестник. Аз не знаех нищо за развоя на нещата.
— Д-р Шепърд беше образец на дискретност — каза Поаро сухо. — Но аз, аз откривам всички малки тайни. Такава ми е работата.
— Сега искаме да чуем вашия разказ за събитията през оная нощ — обади се Реймънд нетърпеливо.
— Всичко ви е вече известно — каза Ралф. — Много малко мога да добавя. Аз излязох от беседката към девет часа и четиридесет и пет минути и почнах да се шляя безцелно из селските улички, чудейки се какво да правя след това… как да постъпя. Трябва да призная, нямах ни най-малко алиби, но ви давам тържествено честната си дума, че не съм стъпвал в кабинета, че не съм виждал втория си баща жив… или мъртъв. Каквото и да мисли обществото, искам всички вие да ми повярвате.
— Никакво алиби — промърмори Реймънд. — Лоша работа. Аз ви вярвам, разбира се, обаче… работата е лоша.
— Все пак нещата много се опростяват — каза Поаро с весел глас. — Наистина много се опростяват.
Всички го изгледахме смаяно.
— Разбирате ли какво искам да кажа? Не? Чисто и просто следното: за да бъде спасен капитан Пейтън, действителният престъпник трябва да направи самопризнание.
Той изгледа всички ни с лъчезарна усмивка.