— Но да… говоря сериозно. Както виждате, аз не поканих инспектор Реглън да присъствува на нашата сбирка. За това имам причина. Не исках да му казвам всичко, каквото знаех… не исках да му го кажа поне тази вечер.
Той се наклони напред и изведнъж гласът му и целият той се промениха. Внезапно Поаро стана опасен.
— Аз, който ви говоря… зная, че убиецът на мистър Акройд сега е в тази стая. На убиеца именно говоря. Утре инспектор Реглън ще узнае истината. Разбирате ли?
Настъпи напрегнато мълчание. Посред мълчанието влезе старата бретонка с телеграма на един поднос. Поаро разпечата телеграмата.
Гласът на Блънт се извиси рязко и екливо:
— Убиецът е между нас, казвате? И знаете… кой е?
Поаро бе прочел телеграмата. Смачка я в шепата си.
— Зная… сега.
Той потупа смачканата хартиена топка.
— Какво е това? — попита Реймънд остро.
— Телеграма… от един параход, който в момента е на път за Съединените щати.
Възцари се гробна тишина. Поаро стана и се поклони.
— Messieurs et mesdames, моето събрание завършва. И запомнете: утре сутринта инспектор Реглън ще узнае истината.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
ЦЯЛАТА ИСТИНА
С лек жест Поаро ме покани да остана, след като другите си отидат. Подчиних се, като се приближих до огнището и замислено разбърках големите цепеници с върха на обувката си.
Бях озадачен. За пръв път не проумявах какво целеше Поаро. За момент дори бях склонен да мисля, че сцената, на която бях свидетел преди малко, беше огромен театрален спектакъл; че той, както се изразяваше сам, „играеше комедия“ с цел да се покаже интересен и да си придаде важност. Но, противно на волята ми, в съзнанието ми се натрапи една истина, която лежеше в основата на всичко. В думите на Поаро звучеше реална заплаха… някаква безспорна искреност. Обаче продължавах да мисля, че той е на съвсем погрешен път.
Когато вратата се затвори зад последния човек от групата, Поаро се приближи до огъня.
— Е, приятелю — рече той тихо, — какво мислите за всичко това?
— И аз не зная какво да мисля — отговорих откровено. — Какъв беше смисълът на всичко? Защо не отидете направо при инспектор Реглън да му кажете истината, вместо да отправяте към виновника такова деликатно предупреждение!
Поаро седна и извади табакерата си с малки руски папироси. Една-две минути пуши мълчаливо. После:
— Послужете си с вашите сиви клетчици — каза той. — Зад постъпките ми винаги се крие някаква причина.
Поколебах се за малко, след което заговорих бавно:
— Първата мисъл, която ми идва, е, че и вие сам не знаете кой е виновникът, но сте сигурен, че той се намира между присъствуващите тук тази вечер. Затова и с думите си целяхте да изтръгнете самопризнание от неизвестния убиец, нали?
Поаро кимна одобрително.
— Умна мисъл, но все пак не е истината.
— Разсъдих: като го накарате да повярва, че знаете, може да го принудите да се издаде… не непременно със самопризнание. Той може да се опита да ви накара да замълчите завинаги, както постъпил преди това с мистър Акройд… преди да успеете да предприемете каквото и да било утре сутринта.
— Капан, в който стръв ще бъда аз! Merci, mon ami48, но не съм достатъчно храбър за такова нещо.
— Тогава наистина не ви разбирам. Не давате ли възможност на убиеца да избяга, като го предизвиквате по този начин?
Поаро поклати глава.
— Не може да избяга — каза той сериозно. — Има само един изход… и този изход не води към свободата.
— Действително ли вярвате, че някой от хората, които бяха тук тази вечер, е извършил убийството? — попитах недоверчиво.
— Да, приятелю мой.
— Кой?
Няколко минути цареше тишина. После Поаро хвърли угарката си в огнището и заговори с тих, замислен тон:
— Ще ви отведа по пътя, който аз сам изминах. Стъпка по стъпка ще ме придружавате и сами ще видите, че всички факти сочат несъмнено към един човек. И тъй, най-напред имаше два факта и едно малко несъответствие във времето, които особено привлякоха вниманието ми. Първият факт беше обаждането по телефона. Ако Ралф Пейтън наистина беше убиецът, обаждането по телефона ставаше безсмислено и глупаво. Следователно, казах си, Ралф Пейтън не е убиецът.
Убедих се, че съобщението не е могло да бъде предадено от човек в къщата, и все пак бях уверен, че трябва да търся престъпника между ония, които са били там през съдбоносната вечер. Затова заключих, че съобщението по телефона трябва да е било предадено от съучастник. Този извод не ме задоволяваше напълно, но за известно време го приех.
След това разгледах подбудата за това обаждане. Това беше вече трудно. Можех да я установя, но само ако съдех от резултата. А той се свеждаше до следното: убийството е било открито същата нощ, вместо както би трябвало да се очаква — на другата сутрин. Съгласен ли сте?