— Искате да кажете… — зяпнах аз смаяно.
Поаро кимна.
— Да, точно това искам да кажа. В девет и половина часа мистър Акройд е бил вече мъртъв. Говорел е не човекът, а диктофонът.
— И убиецът го е пуснал. Значи, в тоя момент той трябва да се е намирал в стаята?
— Може би. Но не бива да изключваме възможността да си е — послужил с някакъв механичен уред — нещо като часовников механизъм или дори обикновен будилник. В такъв случай обаче към въображаемия портрет на убиеца трябва да добавим още две черти. Той трябва да е бил човек, който е знаел, че мистър Акройд е купил диктофон, и освен това човек с необходимите технически познания.
Дотук бях стигнал в разсъжденията си, когато попаднахме на отпечатъците от стъпки по перваза на прозореца. Тук можех да направя три извода: 1) Те действително може да са били оставени от Ралф Пейтън. Той е бил във Фърнли тая нощ и може да е прескочил в кабинета и да е намерил там чичо си мъртъв. Това беше едната хипотеза. 2) Възможно беше следите от стъпки да са били оставени от някой друг, който случайно имал същите зъбци на обувките си. Но обитателите на къщата имаха все обувки с гумени подметки, затова не можех да допусна, че по някакво съвпадение външен човек е имал същите обувки, каквито е носел Ралф Пейтън. Както знаем от сервитьорката на „Кучето и свирката“, Чарлс Кент е имал чепици, които „едва се държели на краката му“. 3) Отпечатъците са били направени от човек, който умишлено се е опитвал да насочи подозрението към Ралф Пейтън. За да проверя този последен извод, трябваше да установя някои факти. Полицията се бе сдобила от „Трите глигана“ с един чифт обувки на Ралф. Нито Ралф, нито който и да било друг е могъл да ги носи тая вечер, тъй като са били долу на почистване. Според теорията на полицията Ралф е носел друг чифт от съшия вид и аз установих, че той действително е имал два чифта. И тъй, за да се докаже правилността на теорията ми, трябваше убиецът да е носел тая вечер обувки на Ралф — в какъвто случай Ралф трябва да е носел някакъв трети чифт. Не можех да допусна, че той е носел три чифта еднакви обувки; по-вероятно беше третият чифт да са високи. Накарах сестра ви да направи проверка за това… като наблегнах на цвета с цел, откровено признавам, да прикрия истинската причина на моето дирене. Вие знаете резултата от нейните разследвания.
Ралф Пейтън действително е имал чифт високи обуща. Първият въпрос, който му зададох, когато пристигна у дома вчера, сутринта, беше какво е носел на краката си през фаталната нощ. Той отговори веднага, че носел високи обуща — фактически те още бяха на краката му, тъй като нямал друго какво да обуе.
— Така се придвижихме още една стъпка напред в описанието ни за убиеца: човек, който е имал възможността същия ден да вземе от „Трите глигана“ тези обуща на Ралф Пейтън.
Той помълча и после каза, като леко повиши глас:
— Има още един белег. Убиецът трябва да е бил човек, който е имал възможността да задигне кинжала от сребърната масичка. Може да възразите, че всеки от къщата би могъл да стори това, но ще ви напомня един факт: Флора Акройд твърдеше с положителност, че кинжалът не бил на мястото си, когато погледнала сребърната масичка.
Той пак замълча.
— Сега, когато всичко е ясно, нека обобщим. Човек, който е бил в „Трите глигана“ по-рано през деня, човек, който е познавал Акройд достатъчно добре, за да знае, че той е купил диктофон, човек, който е притежавал технически наклонности, който имал възможност да вземе кинжала от сребърната масичка, преди да дойде мис Флора, който имал под ръка предмет, удобен за скриване на диктофона — например нещо като черна чанта, — и който имал на свое разположение кабинета няколко минути след откриването на престъплението, докато Паркър телефонирал на полицията. В същност — д-р Шепърд!
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
И НИЩО ДРУГО ОСВЕН ИСТИНАТА
Минута и половина цареше гробна тишина. После се засмях.
— Вие сте луд — казах аз.
— Не — рече Поаро спокойно. — Не съм луд. Малкото несъответствие във времето най-напред насочи вниманието ми към вас… още от началото.
— Несъответствие във времето ли? — учудих се аз.
— Но да. Спомнете си: всички се съгласиха — включително и самият вие, — че са нужни пет минути, за да се стигне от портиерската будка до къщата — дори по-малко, ако поемете краткия път до терасата. Но вие сте излезли от къщата в девет без десет — според собствените ви думи и според показанията на Паркър — и все пак било девет часа, когато сте минали през пътната врата. Нощта била хладна — вечер, когато човек не би бил склонен да се шляе; защо са ви били нужни десет минути, за да извървите петминутен път? В потвърждение на обстоятелството, че прозорецът на кабинета е бил затворен, имахме само вашата дума. Акройд ви запитал дали сте го затворили… изобщо не погледнал да провери. Ами ако прозорецът на кабинета е бил отворен. Ще имате ли време за тия десет минути да притичате зад къщата, да си смените обувките, да прескочите през прозореца, да убиете Акройд и да бъдете при пътната врата в девет часа? Аз отхвърлих тази теория, защото по всяка вероятност човек, нервен като Акройд тая вечер, щеше да чуе като прескачате, а после щеше да има борба. Но ако предположим, че сте убили Акройд, преди да излезете, когато сте стояли до креслото му? После излизате през парадния вход, притичвате до беседката, изваждате обущата на Ралф от чантата, която носите със себе си тая вечер, нахлузвате ги, прецапвате с тях през калта, като оставяте отпечатъци върху перваза на прозореца, скачате вътре, заключвате вратата на кабинета отвътре, изтичвате обратно до беседката, нахлузвате си отново вашите обувки и се затичвате към пътната врата. (Аз повторих сам тези действия оня ден, когато бяхте у мисис Акройд — отнеха ми точно десет минути.) После в къщи — и готово алиби, тъй като сте нагласили диктофона да възпроизвежда записа в девет и половина.