— Не беше от сервитьорките — обяви Каролина невъзмутимо. — Почти съм сигурна, че е била Флора Акройд, само че…
— Само че май не изглежда логично — съгласих се аз.
— Но ако не е била Флора, коя е могла да бъде?
Сестра ми прехвърли бързо списъка на местните моми, като за всяка изтъкваше маса основания „за“ и „против“. Когато поспря, за да си поеме дъх, аз промърморих нещо за някакъв пациент и се измъкнах.
Възнамерявах да се добера до „Трите глигана“. Навярно Ралф Пейтън вече се бе върнал там.
Познавах Ралф много добре — може би по-добре от всеки друг в Кингс Абът, защото преди това познавах майка му, та разбирах у него много неща, които озадачаваха други. Той беше до известна степен жертва на наследственост. Наистина не бе наследил от майка си фаталната склонност към пиене, но все пак у него имаше една слаба струйка. Както бе заявил тазсутрешният ми нов приятел, той беше необикновено красив: висок точно шест стъпки, с отлично телосложение и непринудена грациозност на атлет, мургав като майка си, с красиво, обгорено от слънцето лице, винаги готов да разцъфне в усмивка. Ралф Пейтън беше от хората, които от рождение притежават способността да обайват с лекота, без усилие. Беше разглезен и разточителен, не уважаваше нищо на тоя свят, ала все пак беше мил и всичките му приятели го обичаха.
Можех ли да направя нещо за това момче? Мислех, че мога.
Като запитах в „Трите глигана“, узнах, че капитан Пейтън трку-що се бе прибрал. Качих се до стаята му и влязох без предупреждение.
За момент, като си спомних какво бях чул и видял, се побоях как ще ме приеме, но после отхвърлих всякакви опасения.
— Охо, та това е Шепърд! Много ми е приятно, че ви виждам.
Той тръгна да ме посрещне с протегната ръка. Слънчева усмивка озаряваше лицето му.
— Единствения човек, когото се радвам да видя в това адско място.
Повдигнах вежди.
— Какво му има на мястото?
Той се засмя мрачно.
— Дълга история. Работите ми вървят зле, докторе. Но ще пиете ли нещо?
— Благодаря — отговорих. — Ще пия.
Той натисна звънеца, после се повърна и се отпусна на едно кресло.
— Да поговорим без заобикалки — поде той навъсено. В дяволска каша съм се забъркал. В същност и аз не зная какво да правя.
— Какво има? — попитах съчувствено.
— Моят втори баща, дяволите да го вземат.
— Какво е направил?
— Не е важно какво е направил досега, а какво може да направи в бъдеще.
Когато се отзоваха на повикването на звънеца, Ралф поръча напитки. След като прислужникът излезе, Ралф седна прегърбен на креслото и се начумери.
— Действително ли е… толкова сериозно? — попитах аз.
Той кимна утвърдително.
— Този път няма спасение — каза той мрачно.
Необичайно сериозният тон на гласа му ми подсказваше, че говореше истината. Ралф трудно ставаше сериозен.
— В същност — продължи той — не зная какво да правя… Бог да ме убие, ако зная.
— Ако мога да ви помогна… е — подхвърлих плахо.
Но той поклати решително глава.
— Много мило от ваша страна, докторе. Ала не искам да ви забърквам в тая работа. Трябва сам да се оправя.
Той — помълча за минута, после повтори с леко изменен тон:
— Да… трябва сам да се оправя…
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
ВЕЧЕРЯ ВЪВ ФЪРНЛИ
Оставаха само няколко минути до седем и половина, когато позвъних на парадния вход на Фърнли Парк. Вратата бе отворена с възхитителна бързина от Паркър, иконома.
Нощта беше така прекрасна, че предпочетох да дойда пеш. Пристъпих в обширното правоъгълно преддверие и Паркър ме освободи от пардесюто ми. Точно в този момент секретарят на Акройд, един приятен млад човек на име Реймънд, минаваше през преддверието на път за кабинета на Акройд с цял куп книжа в ръце.
— Добър вечер, докторе. На вечеря ли идвате? Или на професионална визита?
Последното беше намек за черната ми чанта, която бях сложил на дъбовия скрин.
Обясних, че очаквам всеки момент да ме повикат при родилка, затова съм излязъл готов за спешна визита. Реймънд кимна и продължи пътя са, като подвикна през рамо:
— Влезте в приемната. Знаете пътя. Дамите ще слязат след минутка. Тъкмо трябва да занеса тия книжа на мистър Акройд и ще му кажа, че вече сте тук.
Когато се появи Реймънд, Паркър вече бе изчезнал, така че останах сам в преддверието. Наместих си вратовръзката, огледах се в едно голямо огледало, окачено там, и се приближих до вратата, точно срещу мене, която, доколкото знаех, беше входът за приемната.