– Само четенето не е достатъчно, трябва и да пишеш – казваше, вперила поглед в очите ми. – Имаш силно перо.
За силното ми перо беше разбрала от писмата, които и пишех през пролетта на 1982-ра, която прекара в Германия. Всъщност никога не съм писал литературни текстове. Пишех на Нюзхет каквото ми дойдеше наум. Описвах усещанията си. Собствените си емоции, засягащото ме… Може би трябваше да я послушам и да пропиша… Но не го направих. А Нюзхет пишеше; имаше прекрасни стихове, жалко, че не продължи, историята взе връх. Науката убива поезията. Дали? Не зная. Не знам и кой го е казал. Знам само, че след известно време Нюзхет заряза поезията. Също като Херодот… Този велик историк, нашият първоизточник, първо е подражавал на Омир. И може би е завиждал за„Илиада“, шедьовъра на поета. Но после изучаването и преподаването са натежали и изцяло се отдал на историята. И Нюзхет, сякаш не стигаше, че заряза мен, та заряза и изкуството, и поезията… Ако не беше го направила, ако не беше поставила академичната кариера над всичко, ако беше продължила да пише стихове, може би и мен… Не, не исках повече да мисля за това. Отново погледнах списанието. Защо беше привлякло вниманието и след толкова години? Може би имаше публикувано нейно стихотворение или статия? Отговор на въпроса ми даде лист хартия между страниците. Отворих страницата с поставения там лист. Пишеше „Изследване на Зигмунд Фройд: Достоевски и отцеубийството“. Доминиращата тема на списанието. Погледнах отново и забелязах, че заглавието фигурира и на корицата. Дали Нюзхет не работеше по нова тема? Или пък материалът беше привлякъл вниманието и, преравяйки библиотеката си? Отново се върнах на страницата със статията и сега забелязах изписаните върху мушнатия лист думи: Patricide, Filicide, Fratricide… Отцеубийство, детеубийство и братоубийство… Защо Нюзхет беше написала тези думи? Имаха ли връзка с изследването на Фройд? Размишленията ми прекъсна телефонен звън. Звънеше телефон в апартамента… Ослушах се… Не, беше мобилен телефон, но не моят, идваше от дневната, сигурно беше на Нюзхет. Продължаваше да звъни настойчиво. Обзе ме паника да не би търсещият да знае, че съм тук. И какво да правя сега? Ако проявях безразсъдство, щях да търся къде да се скрия. Слава Богу, търсещият не настоя повече и след петото позвъняване телефонът млъкна. Колко успокояваща била тишината! За миг ми мина през ум да отида в дневната и да проверя кой е звънял. Не, който и да е бил, колкото по-малко се набърквах в този случай, толкова по-добре. Но всеки момент можеше да позвъни още някой и още по-лошо, можеше да дойде племенникът и Сезгин. Да дойде, ще отворя вратата и точка. Ами ако имаше ключове? Сигурно той е наглеждал апартамента по време на пребиваването на Нюзхет в Америка. Ей тогава щеше да се разбере, че аз съм убиецът.
„След като убил леля си Нюзхет, изтрил пръстовите отпечатъци, за да прикрие престъплението…“
Изведнъж ми просветна – из цялата къща имаше мои отпечатъци. Иначе как да разбере полицията, че съм влизал в апартамента? То нямаше нужда да разбира, достатъчно беше да предположи. След като проверят с кого последно е говорила Нюзхет по телефона, като научат за изоставения, но не приел лесно раздялата, писал стотици писма без отговори до Америка докачлив неин бивш любовник, веднага щяха да открият пръстовите ми отпечатъци в този дом на смъртта, в този нещастен апартамент. Проклетата паника отново ме завладя. Оставих пак върху нощното шкафче тресящото се в ръцете ми списание. Извадих кърпичка от джоба си и грижливо избърсах докоснатите повърхности по книгата и списанието. Ключът за електричеството беше лесен, ами завесите… Дали по плюша оставаха пръстови отпечатъци? Не можех да оставя нещата на случайността и колкото можах избърсах и вероятно докоснатите места по току-що спуснатите завеси. Върнах се и забърсах първо вратата на спалнята, а после и тази на банята. Влязох в банята, но какво бях пипал? Да му се не види, не си спомнях. Да, ключа за осветлението… После, разбира се, умивалника… Да де, ама какво точно в умивалника? Започнах усърдно да бърша първо крана, после и мивката, та дори и решетката. Ами сапуна? Дали лесно биха се заличили следите по тази мека повърхност? Не, не можех да поема такъв риск. Грабнах сапуна и го пуснах в джоба си. Натиснах ключа с кърпата и излязох.