– Казахте ли нещо?
Застанала на вратата на таксито, високата жена със светлокестенява коса се взираше любопитно в мен.
– Не, тъкмо щях да се кача…
Жената, възприела като грубост тревогата ми, се отдръпна от вратата в знак да заповядам.
– Благодаря ви – и тъкмо да рипна на освободената от жената задна седалка, ме посрещна киселата физиономия на шофьора с мустаци ала Кларк Гейбъл, с поглед казващхей, я по-кротко, който попита:
– Накъде, господине?
– Към Каракьой… – измърморих с единия крак в колата, а другия на снега. – Отивам на пристанището.
Леко повдигнатата му дясна вежда се отпусна, погледът му омекна и леко махна с ръка:
– Добре, влизай…
Уплашен да не си промени намерението, се отпуснах на седалката. Шофьорът, наблюдаващ с разбиране паническото ми нахлуване в колата, обясни дружелюбно, сякаш не той се беше начумерил преди малко:
– И аз оттам поемам към къщи.
Затвори вратата и продължи, убеден, че го слушам:
– До няколко часа ще стане поледица… Няма да има работа през нощта.
Последната ми грижа в този момент бяха таксиджийските неволи в снежните нощи, но щеше да прозвучи невъзпитано, ако не отговорех.
– Да, зимата естествено е тежък сезон – опитах да приключа разговора.
Олеле, защо отговорих, че като започна една тирада:
– Господ да е на помощ на бедните. Какво ще правят, ако нямат дърва и въглища?
Майчице, вероятно бях попаднал на бъбрив шофьор и щеше да дрънка безконечно. И по-неприятното – щеше да разпитва кой съм, какъв съм и какво правя тук по това време. Изведнъж проумях, че този срещнат случайно човек е единственият, който може да свидетелства, че съм убил Нюзхет. „Да, господин съдия, взех го от улица «Ханъмефенди» в Шишли. Да, беше малко мълчалив, но не мязаше на убиец…“ Отклоних поглед от тъмните очи на шофьора, който все още ме наблюдаваше в огледалото, и го обърнах към тихата улица. Не зная дали разбра, но без да проговори повече, потегли. И докато преминавахме улицата сред шума на мъчещите се да се справят с трупащите се по предното стъкло снежинки чистачки и стърженето на веригите в снега, аз отново се опитах да преосмисля случилото се този следобед.
Можех да възобновя в паметта си всичко подробно с изключение на онези няколко пропаднали в мрака часа. Следобед беше звъннал телефонът. Какво правех аз? Обядвах. Приготвеното от стрина Кадифе зеле с месо и туршия… Не, отдавна бях привършил обяда. Гладех… Ризите, с които не се справяше стрина Кадифе…
„Чистенето, подреждането и педантизмът стават фиксидея на мъжете със сексуални проблеми“, казваше Шазие.
Не, беше го казала за жените със сексуални проблеми. А с гладенето бях свършил отдавна, може би още преди стомахът ми да смели зелето. Да, когато телефонът иззвъня, бях се нахранил, отдавна привършил с гладенето и седях на бюрото. Четях книга.Кройцерова сонатана Толстой… Истинското заглавие би следвало да бъдеKreutzer Sonat, но вероятно така се произнася на руски, а може и преводът да е грешен, кой знае… Защото Толстой е бил вдъхновен от едноименната творба на Бетовен. Тъжната история на Позднишев, убил съпругата си… Напрежението в отношенията между двата пола… Изливането на гнева… Толкова добре е описано… Така реалистично трябва да се предава престъплението. И как Позднишев убива невярната си съпруга? С нож… Странно, отлично си спомнях тази част на романа.