Корабчето бавно приближи пристанището на Каракьой… Вятър, навяващ снега… Развълнувано море, люшкащ се кораб… Добре че капитанът беше опитен, та накрая хвърленото към пристанищния работник дебело въже успя да се намотае около стълба. На пристана – чакащи хора, загърнати като нас в топли палта, манта и шуби… Стъпихме на сушата сред безименни, неизвестни и нетърпеливи съотечественици, безразлични и към себе си, и към града си… Площадът на Каракьой беше затрупан от сняг. В единия му край – управлението на пристанището… Зад него като призрак се издига многоетажен паркинг. И след дълго чакане в единия край на призрака най-сетне мързеливо довлякло се такси. Той седна отзад, а аз – до него. Непрекъснато дрънкащ шофьор, чийто дебел врат виждахме и срещахме погледа на тъмните му очи в огледалото за обратно виждане… Човек, нямащ представа с кого разговаря… Пътуване, продължило близо час… Моята ръка на коляното, а неговата – в джоба, стиснала дръжката на ножа за писма, с показалец върху туграта на султан Мехмед Завоевателя…
Слязохме от таксито в началото на улица „Ханъмефенди“. Той плати на шофьора, защото това си беше неговото приключение. Без да се интересува дали го следвам или не, тръгна по улицата, затъвайки в снега. Аз по него, разбира се. Минавайки покрай магазина на Дилли, внезапно спря. Обърна се и в очите му се появи нещо като усмивка. Тръгна към магазина. Отвори вратата и влезе, а аз останах да наблюдавам през витрината. Зад щанда стоеше мъж. Неугледен човечец, свил се неуверено в червеникавокафявото си яке. Лице с увиснали бузи, мрачен поглед над голям червен нос. Посрещна нашия беглец много учтиво, сякаш го познаваше отдавна. Не знам какво каза нашичкият, но мъжът мина зад щанда, свали шишета бира от рафтовете и уви нещо. Последно видях нашият да подава карта на продавача, но после внезапно хукна към вратата. Изскочи навън с празни ръце, изоставяйки покупките… Сякаш втренчен в нещо, бързо се отправи към блока „Сахтиян“.
Желязната врата беше затворена. Натисна звънеца на Нюзхет. Не след дълго се чу бръмчене. Заедно бутнахме тежката врата и заедно влязохме във входа. Нито той, нито аз си спомнихме миналото в древния асансьор. Решително, като двама души, знаещи какво да направят, търпеливо изчакахме изкачването на асансьора до етажа на Нюзхет. Усещахме някаква неопределена тежест… Тежестта на смъртта… Спиращ с тласъци асансьор, бързо отваряща се врата. Насреща ни безмилостно изоставилата ни преди двайсет и една години любима… Сигурно беше тя, гласът от движещите се устни на жената определено беше нейният, но това сбръчкано лице, тези променили израза си сини очи, тази разкривена усмивка нямаха никаква връзка с Нюзхет. Но жената не забелязваше това. Сигурно затова, още щом ме зърна, се хвърли на врата ми. На врата ми ли? На моя или на онзи на другия? Май на моя, защото и двете ръце на другия бяха в джобовете му и вероятно галеше туграта на Завоевателя върху дръжката на ножа за писма.
Жената, заела мястото на Нюзхет, преливаше от радост. Не спираше да говори. Не млъкна чак до влизането ни в просторната всекидневна. Не си затвори устата и след като седна в плюшеното кресло с цвят на шампанско. Аз заех дясното кресло, а другият остана прав до мен с ръце в джобовете. Жената говореше ли, говореше. За спомени. За мъж на име Мющак, за жена на име Нюзхет… За някаква отдавнашна любов… Правех се, че слушам с интерес; току отговарях, даже понякога се усмихвах. Не с лошо чувство, а защото не можах да кажа: „Но госпожо, вие не сте Нюзхет.“ Светлината в кафявите очи на изправения мъж беше изчезнала, погледът му беше потъмнял. А може би го беше затиснала тишината на онзи мрак… Тишината на омразата, подхранвана двайсет и една години… Стоеше изправен между нашите с жената фотьойли. После тонът на жената се промени, заговори за Завоевателя. За принцовете му… За рано починалия му любим син Мустафа… За приличащия нему Джем султан и за големия принц Баязид II… Спомена нещо от сорта, че историята се подхранва от действителността. Историята е настояще в миналото, а настоящето е история в бъдеще и тем подобни клишета се зарониха от сбръчканите и устни. Историята се крепяла върху раменете на смелите учени. Точно това било нужно на страната. Какво ли не изпатила тя заради табутата. Нали така обаче… Вече било време да се отърсим от табутата и да погледнем действителността в очите… История, която не уважава истината, не е нищо друго освен лъжа… Трябвало да и помогна… Тайната около смъртта на Завоевателя трябвало да се разбули… Било много просто, само едно токсикологично изследване… Знаели сме, че тялото на султан Мехмед Завоевателя е мумифицирано и ни трябвал само косъм или нокът… Тахир Хакъ не я разбирал, но аз съм бил различен. С ясна мисъл, прогресивен. Ако съм поговорел с професора, можел да си промени становището. И тогава лесно щяло да се получи разрешение за отварянето на гроба на Завоевателя. Имала нужда от помощта ми по този въпрос. Само аз съм я разбирал. И сме имали отдавнашно приятелство. Спомени… Тя също не била забравила, естествено… Та това може ли да се забрави? Всички прекрасни моменти щели да ни съпътстват до смъртта ни… До последния ни дъх ти и аз, Мющак и Нюзхет…