„Къде е Нюзхет?“
Не се разбра аз ли попитах или другият, но тонът беше остър като нож и пълен с омраза.
„Къде е Нюзхет?“
Оптимизмът изчезна от лицето на жената… Гръдта и започна да се издига и спада, обзе я паника.
„Нюзхет… Аз съм Нюзхет…“
„Не! – изгърмя глас. – Ти не си Нюзхет… Къде е моята любима?“, попита заплашително…
В тона му се долавяше по-скоро безпомощност, отколкото гняв, като вопъл на плачещ… Като неволния вопъл на влюбен на ръба на лудостта, глас, превърнат в остро оръжие.
„Какво направи с Нюзхет?“
Прежълтялото лице на жената, треперещите и ръце, уплашено примигващите сини очи, леко увисналата челюст… Внезапното изправяне, може би решила да побегне… Случилото се, докато мигнеш с очи… Плъзналата се към джоба ръка на изправения до мен мъж… Опарилият очите ми блясък. Малката светкавица в пространството. Наполовина изреченото възражение… Стонът на прекършено старо цвете… Изпускането през гръкляна на последния дъх от белите дробове. Само едно „Ах“. После тишина, неподвижност, дълбок покой. Непознатата жена, застинала като статуя в креслото с цвят на шампанско… Уголемените от ужас сини очи, повтарящи въпроса: „Как можа да ми сториш това, Мющак?“
И сетне Мющак от огледалото… Ококорените от ужас кафяви очи на облегнатия до леглото мъж, припомнил си стореното през онези мрачни часове… Последният безнадежден гърч на нещастника, отново проумял известната от самото начало истина, за когото вече няма спасение, изчерпани са всички оправдания и не му остава друго, освен да погледне в очите убиеца в себе си…
И тогава зазвъня телефонът… От джоба на якето, приглушено, настойчиво, безспир… Невзат? За да каже „Пригответе се, идваме да ви арестуваме“? Да не вдигна ли? Можех ли да избягам? Нямаше смисъл да продължавам изтезанието. Съвзех се и станах от леглото. Извадих телефона от джоба. Не, това не беше Невзат. Той ще се обади рано или късно. Нямаше защо да се успокоявам. Както казва прочутият Шекспиров герой: „Макбет уби покоя…“ Не, там се казва „закла съня“. Убилият покоя бях аз… „Мющак уби покоя.“ Ще бъде доста трудно да си го възвърна… Какво ти трудно, направо невъзможно. Погледнах дисплея на телефона. Непознат номер… Вдигнах.
– Ало?
– Ало, бате Мющак, здравей.
Лепкав, лицемерен глас. Собственикът на деликатесния магазин Адем Дилли…
– Как сте, бате? Надявам се, че сте добре. Не се притеснявайте, полицаите напуснаха блока „Сахтиян“. Опасността премина засега… Викам, нека да се видим. Да поговорим по онези въпроси… Имам нужда от малко мангизи, бате. Не много, двайсет и пет хиляди стигат. Може и да не е наведнъж. Да направим две вноски.
Макар да не казах друго освен ало, Адем Дилли говореше ли, говореше, не издържах и натиснах бутона… Продължително, докато затворя напълно. Докато угасне светлината на дисплея. Усетих дълбок покой. Онова временно спокойствие, което беше достатъчно за приелия вината си човек, докато се събуди съвестта му…
48
„Aз убих Нюзхет“
Когато тътрейки уморените от влаченето на съсипаното ми тяло крака влязох през неприветливия вход на полицейското управление, вече се смрачаваше. Тихо застанах в края на опашката от шест души пред детектора на металната врата като победен и приел лошата си участ. Но кой знае защо дежурният ме беше проследил. Срещнах погледа му, обръщайки неволно глава. След моментно колебание се изправи насреща ми смръщен, с подозрително изражение и огромна заредена пушка.
– Ти!
Сякаш не ми стигаха собствените неволи, та и този ревностен полицай. Направих се на ударен и огледах останалите.
– Не, не, ти… На теб говоря.
Тогава всички погледи се насочиха към мен. С дулото на пушката посочи куфара ми.
– Какво е това?
Във втренчените върху ми погледи се появи силна тревога. „Да не би в малкия куфар на тоя едър мъж да има бомба, която ще взриви всички ни?“ А аз се свих от срам. Ами ако поискаше да го отворя… Ако бях принуден да извадя бельото си пред непознати… Фланелки от чиста вълна, дълги долни гащи, дебели чорапи…