– Лични вещи… – промърморих. – Необходими дрехи.
– Вътре ли?
Не ме разбираше, съмнението в очите му прерасна в гняв и насочи дулото към мен. Ситуацията ставаше все по-сложна.
– Отивам при главен комисар Невзат – рекох, опитвайки се да изтъкна, че не съм опасен. – Той ме познава.
Не можеше да реши, сякаш беше изправен пред сложен математически ребус.
– Защо искаш да се видиш с главния комисар?
В никакъв случай не можех да кажа пред толкова много хора: „Дойдох да си призная вината. Ще му кажа, че съм убил любимата си.“
– За да му дам информация по едно криминално разследване.
Май започваше да ми вярва.
– Добре – и посочи с дулото сканиращото устройство отпред. – Остави куфара там.
Незабавно изпълних нареждането.
– Сега вдигни ръце… Обърни се… Да, точно така…
Грешах, още не ми вярваше. Явно беше добър полицай и от
пръв поглед беше разбрал, че съм убиец с окървавени ръце. Опипа ме от горе до долу; когато не откри нищо подобно на оръжие, отправи въпросителен поглед към колежката си пред скенера.
– Чист е – промърмори отегчено полицайката. – В куфара има само дрехи.
Той съдържаше още хавлия, четка за зъби, паста, нощни терлици, вода за уста, наполовина прочетената „Кройцерова соната “ на Толстой и „Султан Мехмед Завоевателя и епохата му “ на Бабингер.
Надявах се, че полицаят вече ще ме остави на мира, но не; мъките още не бяха свършили.
– Добре, минавай, но спри след детектора… Ще кажа на главен комисар Невзат, че си дошъл.
Дали изглеждах много опасен? След като толкова бях наплашил простосърдечния полицай. Хвърлих извинителен поглед към опашката и преминах отвъд подобния на бесило детектор, където липсваше единствено люлеещо се в средата въже. Докато се регистрирах при мургавия строг полицай на гишето, колежката му с дребно лице и скрити под кепето руси букли се обади на главния комисар. По време на разговора подозрителният полицай продължаваше да ме държи под око. Какво толкова имаше? Ами ако тази съмнителна личност с необичайно поведение изведнъж го нападне…
Не бях се обръснал, беше в края на лятото. Бяхме на почивка някъде по Егейско море. „Приличаш на латиноамерикански революционер – каза Нюзхет. – Много си готин.“ Къде ти Мющак Серхазин, къде ти революционер? Но уподобяването ми хареса… Явно брадата ми придаваше такъв вид. Но днес се бях обръснал, преди да изляза… Нямах нито брада, нито заплашителен вид… Бях дошъл да си призная вината… Да се предам в силните ръце на турското правосъдие… Обаче кой знае защо подозрителният полицай ме смяташе за опасен. Слава Богу, накрая русата мацка затвори телефона.
– Главен комисар Невзат ви очаква.
Това успокои не само мен, но и съвестния полицай, който прекрати внимателното си наблюдение и се върна на поста си.
– Уф! – рекох. – Бог да ви благослови… Онзи не ме остави нито за миг…
– Предупредени сме, господине. Колегата ми си изпълнява задълженията – поясни тя, без да се засегне или укори. – Знаете ли къде е кабинетът на главния комисар? – попита безизразно.
– Зная, зная, на втория етаж – въздъхнах дълбоко.
– На втория етаж, третата стая отляво…
В кабинета на Невзат ме очакваха тримата най-видни представители на криминалния отдел в пълен състав. И тримата бяха в снощните си дрехи, и тримата изглеждаха по-уморени от снощи. Явно не бяха се прибирали вкъщи, но спокойствието в погледите им неутрализираше умората… Гледаха ме като хора, разрешили съществен проблем. А може би бяха разбрали, че аз съм убил Нюзхет? Затова ли изглеждаха толкова радостни? Че са открили убиеца… Ако беше така нямаше ли да претърсят дома ми? Може би бяха очаквали да им дойда на крака. Да си призная вината.
– Добре дошли, професор Мющак – посрещна ме Невзат, ставайки иззад бюрото. Останалите двама също се изправиха… – Каква приятна изненада!
И се държат, сякаш нищо не знаят. Дали пък не ме разиграваха? Нямаха такъв вид…
– Добре заварил…
И тримата сърдечно ми стиснаха ръка.
– Заповядайте, седнете.
Началникът им посочи столовете пред бюрото. Ако седнех на онзи зад телевизора, нямаше да виждам лицето му. А се бях подготвил да призная нему… Затова седнах на отсрещния, от който Али стана току-що… На този, от който телевизорът нямаше да ни пречи… Телевизор ли? Вчера беше ли тук?
– Изглеждате съсипан, професоре – каза Али. Стоеше прав с неразбираем за мен поглед.
– Така е, има нещо вярно…
– Еее, не е лесно – промърмори утешително Зейнеп. Тя също стоеше права като колегата си. – Търчахте с нас до полунощ…
– Четин също е невинен – констатира седналият в креслото зад бюрото Невзат. – Собственикът на интернет кафето „Аватар“ Дурмуш потвърди показанията му… Категорично потвърди невинността му…