Изглеждаше разочарован.
И беше прав, кому би хрумнало при наличието на този агресивен момък, че онова влечуго Мющак може да убие… Че този уважаван професор може да бъде жесток убиец…
– Наистина кой вятър ви довя тук?
Гледаше малкия ми куфар, който несръчно бях прегърнал поради невъзможност да го оставя някъде.
Май беше сериозен, тонът му също… Но блясъкът в погледа му все още съществуваше. Знаеха всичко, нямаше смисъл да протакам мъчението.
– Амии… – впих умолителен поглед в Невзат. Бог знае защо, мислех, че поне той ще ме разбере. – Амии, дойдох, понеже…
Нямаше смисъл да удължавам терзанието, но не беше лесно да кажа, че съм убил, особено бившата си любима… Опитах отново.
– Нюзхет… – гърлото ми пресъхна… Дали да не поискам вода. Не, не биваше да отлагам, час по-скоро трябваше да призная и да се отърва от адските мъки… Но как? Как щях да обясня, че съм жертва на това безмилостно убийство? Че убиецът, когото преследват, е точно насреща им…
– Да, професоре, имате ли нова информация за убийството на госпожа Нюзхет?
– Да, амии… – не биваше така да се изплъзвам. Трябваше да го кажа изведнъж, внезапно и веднага, шат и край… Така и стана, думите сами се отрониха от устата ми. – Аз убих Нюзхет – олеле Боже, казах го накрая. – Да, аз я убих – интересно, но и тримата ме зяпнаха изненадано, сякаш нямаха представа… А аз продължих признанието си подробно, успокоен от преодоляването на трудната му част. – Истината ви казвам, господин Невзат, приятелю Али и госпожо Зейнеп, аз убих старата си любов. В онази снежна нощ… Когато Нюзхет ни покани с Тахир Хакъ… Говоря за вечерта, в която ви казах, че не съм ходил на вечерята. С нож за писма… На чиято дръжка стои туграта на Завоевателя…
Пълна тишина… В която спокойствието по лицата им се превърна в изненада… Както обикновено, пръв реагира Невзат:
– С нож за писма… – май картинката в ума му се проясняваше. – И къде е той сега?
Без никаква тревога разказах какво съм направил от ужас онази вечер.
– Хвърлих го в морето. Когато се прибирах с корабчето вкъщи… Около Сарайбурну. Заедно с ухаещия на виолетки сапун… И него взех оттам, да не би да има пръстови отпечатъци…
– Момент, момент – прекъсна ме опитният полицай. – Може ли да ни разкажете всичко отначало?
Да не би пък наистина да не знаеха, че аз съм убиецът? Няма значение, нали накрая щяха да разберат всичко. Всъщност повече нямаше причини да го крия. Трябваше да им разкажа всичко за случилото се. И го направих… От самото начало, от раздялата ми с Нюзхет преди двайсет и една години, от телефонното обаждане преди четири дни, от загубата на памет, убийството на любимата ми, бягството ми от блока „Сахтиян“, съмненията ми към Тахир Хакъ и дружинката му, шантажа на Адем Дилли, страстта на Шазие към „Рубинените очи“ – разказах всичко, което преживях и изстрадах.
Али и Зейнеп също като главния комисар ме изслушаха докрай безмълвно като него, без да кажат нещо и да ме прекъснат, сякаш натъкнали се на нещо необичайно.
– „Рубинените очи“ – намеси се Невзат. – Когато убихте госпожа Нюзхет, огърлицата беше ли на шията и?
Ето и това беше неизвестно за мен. Отговорих, без да разбирам смисъла на въпроса:
– Мисля, че не, даже съм сигурен в това. Когато извадих ножа за писма от шията на Нюзхет, не забелязах никаква огърлица. Но може и да греша, защото в снимката по вестниците „Рубинените очи“ бяха на шията и.
– А обеците… Нямаше ли обеци?
Естествено, питаше Зейнеп; можеше ли жена да не се интересува от скъпоценности?
– Нямаше – вдигнах рамене. – Или поне така ми се стори. Но и на снимката във вестниците нямаше обеци.
Спогледаха се като да бяха на едно мнение. Какво ставаше, какво криеха от мен?
– Така ли е? – изгарях от нетърпение да науча. – Нали нямаше обеци?
– Да, да, така е… – погледна ме предизвикателно Невзат. – Но защо не дойдохте при нас? Защо не признахте вината си? Да си кажа правичката, очаквах го от човек като вас.
Открито ме укоряваше, но мимиката и погледът му не издаваха това. Със сигурност тези тримата ми въртяха някакъв номер… А може би се отнасяха еднакво с всеки убиец? Каквото и да беше намерението им, трябваше да бъда искрен.
– Уплаших се, господин Невзат… За пръв път извършвах престъпление. Освен това не знаех какво правя. Дори да знаех, не бях аз, а другият. Схващате ли, другият Мющак…
Смях прекъсна думите ми… Да, смееха се и тримата, отпърво стеснително, после гръмогласно… И аз се разсмях, за да не изглежда странно. „Този Мющак ще изяде и сурова кокошка, само да няма проблеми.“ Не, господа, този път нямах намерение да ощастливя полицаите. Спрях да се смея и се намръщих с ръце върху сака. Бях обиден от странното им поведение. Хубаво, можеше да съм убил човек и да съм си окървавил ръцете, но не ми беше приятно да се подиграват с болестта ми. Ако съм убиец, съдът трябваше да ме накаже, но не заслужавах такова пренебрежение. А и такова отношение от хора, които вече обикнах и към които се привързах, наистина беше обидно. Хайде да оставим двамата млади полицаи, но съгласието с тях на умния Невзат си беше направо разочароващо. Сигурно беше разбрал това, защото се опита да прекъсне смеха с думите: