Младостта остана твърде далеч. Страстите, амбициите, ревността, направо казано – похотта – отмират едно по едно. И човек неволно се вглежда в миналото… Неволно мисли за него. Кой присъстваше в живота ми и кой остана в него. Не отричам, че след теб имаше други мъже; някои обичах истински, и то лудо, но ако на смъртния одър ме попитат кого не съм забравила, без да се колебая ще отговоря – Мющак: вероятно най-много съм обичала онзи чудак, криещ кристално чисто сърце в огромното си тяло.
Все още не съм сигурна, че ще изпратя това писмо… Но ако го прочетеш някой ден, бих искала да ми простиш… Защото най-голямата злина в живота си причиних на теб. При това без да го желая… Жалко, но успях да го направя. най-позорният и най-жестокият ми успех… Моля те да ми простиш, да ме пощадиш поне малко в името на хубавите ни спомени… Дали ще го чуя някой ден от теб? Не смея дори да си мечтая. Но ако чудото се случи, ще бъда най-щастлива на света.
Прегръщам те с обич, моя голяма любов, истински приятелю, стари другарю…
Това беше написала дума по дума старата ми любов. Разбира се, че и простих; щях да го направя, дори да не беше написала това писмо и да не бях го прочел. Не можех иначе… Ако успея, оттук нататък ще живея, както ме съветва. Няма да опитвам да се променя. Ще се отдам на живота като дервиш… Не мога другояче… Съпротивата е болезнена и най-важното – не съм толкова смел. „Всеки трябва да опознае себе си – казваше покойният ми баща. – Това е първото условие за добродетелност. Добродетелните граждани не бива да се самозалъгват, за да не разочароват обществото.“ Обществото ли? Аз не съм полезен за себе си, та какво остава за другите… Но все трябва да се започне отнякъде. От опознаването на себе си…
Нюзхет беше права и за друго. Че никога няма да я забравя. С удоволствие щях да продължа да живея с призрака и, с който бездруго бях свикнал от двайсет и една години. Имаше ли значение, че повече няма да се видим, след като прекараните с Нюзхет незабравими мигове ми стигаха, та и оставаха… Единствено съжалявах, че не можах да изпълня последната и воля. Да, тялото и не беше изгорено. Поради много проста причина… В нашата страна няма крематориуми. Трябваше да отидем някъде в Европа, но Сезгин не се съгласи. „Всяка коза за свой крак, господин Мющак… Какво ще си кажат съседите“, рече и се измъкна от отговорност. А аз винаги съм помнил завета на младата Нюзхет: „Когато умра, посадете виолетки на гроба ми… Разноцветни виолетки.“ Може би заради това много не упорствах да се изпълни последното и завещание. Така засадих морави виолетки на гроба и в Еюб. Все още не са поникнали, но ей сега, щом се стопли, ще се изпълни желанието на старата ми любов. И все пак нещо липсваше… Затова днес дойдох на нос Дил… Щом не мога праха и, поне любимите и виолетки да разпилея в морето…
А Сезгин нямал връзка с убийството. Поне не пряка. Отношенията му с Фазилет датирали отдавна. Още преди тя да се омъжи. Това била и причината да се върне от селото на мъжа си – позната история… Но Сезгин никога не я оценил… Дори като любовница не значела нищо за него, горкичката. Някаква женска, с която да задоволява мъжките си страсти… А може точно заради това, от омраза към Сезгин е убила Нюзхет? Може би не само за пари, а за отмъщение да е забила в лебедовата шия на султанката ми ножа за писма с туграта на Завоевателя на дръжката…
Онзи сребърен нож за писма с туграта на Завоевателя на дръжката не беше като моя. Нюзхет го беше донесла от дома си в Америка също както и „Рубинените очи“. Откъде знам ли? Защото моят нож изскочи от чекмеджето в кухнята. Засрамена, стрина Кадифе си призна, че го ползвала като отварачка за консерви. Толкова уплашена изглеждаше, че дори не се разсърдих…
Акън оздравя. И веднага разказа случилото се. Нюзхет се отказала от проекта… „Дори да докажем, че султан Мехмед Завоевателя е бил отровен, няма как да разберем кой го е поръчал“, казала. Отхвърлила предложенията на Акън. С незаконните разкопки на майстор Хасан това няма да стане, отсякла. „Май нещо се беше уплашила“, добави бившият ми асистент… Смятам, че вечерята с Тахир Хакъ и мен е била замислена като прощална. Защото възнамерявала да се върне в Чикаго. „Знаеш ли защо ме беше поканила?“, попитах. Не знаеше, но често ме споменавала при съвместната им работа. „Като че ли още ви обичаше“, добави с насълзени очи.