Що се отнася до мен, си стоях на същото място като антикварен часовник, чийто притежател е забравил да го навие. Да, продължих академичната си кариера; пишех монографии, публикувах статии, пишех книги. Да, получих покани от няколко, макар и не много популярни, чужди университета, направих кариера, накрая станах и професор. Да, животът продължи, имах любовници, дори за малко да се оженя за една, но всичко беше от ден до пладне. Всъщност си останах в деня, когато Нюзхет ме напусна и замина, там, където отиде, в момента, когато си тръгна. Нещастен, отчаян, гневен…
Да, гневен; няма да крия, двайсет и една години подхранвах увлечението си по нея повече с омраза, отколкото с любов. Двайсет и една години ли казах, не, двайсет и една години, осем месеца и три дни… Годините минаха в мисли за нея. И не само за хубавите мигове, но и за несправедливостта, измяната, униженията… Спомени, изпълнени повече със страдание и болка… Понякога, мислейки за нея, се вцепенявах от омраза, ярост и злост. Представях си как забивам ли забивам в крехкото и тяло онзи сребърен нож за писма с туграта2на султан Мехмед Завоевателя на дръжката, който винаги стоеше на бюрото ми… После се засрамвах от необузданата си омраза и веднага изхвърлях тези мисли от ума си. Е, поне се опитвах да ги изхвърля. Исках да изтрия от паметта си всички спомени за невярната си любима, образа, гласа, миризмата и всичко останало и проклинах гимназиалния си професор, който ме насочи към историята, и първия час в университета, където се запознахме. После се успокоявах, осъзнавайки несправедливостта си към професора, себе си и университета и проумявах, че трябва не да се ядосвам, а да изхвърля от живота си призрака на Нюзхет. Не би трябвало да е толкова трудно. Обаче всяко усилие завършваше с неуспех, смятаните за забравени спомени се завръщаха по-силни от преди, мислените за потиснати чувства набъбваха в душата ми по-буйно от преди. Жалко, но изобщо не можах да изкореня дълбоко впилото се в мен нейно присъствие.
Ето защо липсата на каквото и да било вълнение, когато чух гласа и по телефона, беше толкова изненадваща. Може би я бях забравил, без да усетя, може би беше заблуда това опиянение, което толкова години смятах за любов, а може би тази влудяваща страст беше единствено професионална ревност. Огромна завист към успеха на разумната инициатива на предпочелата при първа възможност чужбина пред мен моя любима… Докато Нюзхет чакаше от другата страна на линията, аз се паникьосах от връхлетелите ме мисли. Не исках това, което все още и сам не успявах да анализирам, да се усети от напусналата ме жена. Предпочетох да сподавя неразбираемите чувства и неузрели мисли и да отговоря „не“, влизайки в ролята на широко скроен стар приятел.
– Не, ти си успялата, Нюзхет. Ти си ученият, аплодиран в цял свят – прозвуча малко приповдигнато, но тонът ми продължаваше да е убедителен. – Аз само се опитах да продължа академичната си кариера.
– Изобщо не си се променил – отговори сериозно. – Още си все така несправедлив към себе си. Прочетох изследването ти върху „Указ за братоубийство“ на Завоевателя. Великолепна разработка според мен…
Защо да лъжа, похвалата ми се понрави, но тъй като не знаех накъде ще се насочи разговорът, взех да скромнича:
– Не го смятам за толкова съществено. Трябваше да напиша рецензия – направих го – реших да сменя темата. – А ти откъде звъниш? От Чикаго ли?
– Какво ти Чикаго, бе, от Шишли3, в Шишли съм!
Ето сега се шашнах.
– В Истанбул ли си? Кога дойдохте?
– Нека те коригирам, миличък, не сме дошли, а дойдох. Тоест сама съм…
– А съпругът ти?
Още недовършил, забелязах грешката си, откъде знаех, че е омъжена, показах, че, макар и отдалеч, се интересувам от нея. Но тя не се впечатли, приемаше като нещо напълно естествено да се интересувам от живота и.
– Джери ли? Това приключи, скъпи… Разделихме се… – гласът и не прозвуча развълнувано. – Не потръгна. Не се справихме…
Кой знае защо се почувствах близък с Джери, когото никога не бях виждал; трогателна симпатия между двама изоставени.
– Съжалявам.
Отговори откровено както винаги:
– Не съжалявай, миличък. Този брак беше грешка. Разликата в културите имала значение… Толкова години живяхме заедно, а горкичкият дори не се научи да пие ракия. Както и да е… А ти? Не се ли ожени?
За пръв път от вдигането на телефона нещо трепна в мен; незнайно откъде появила се вълничка в мъртво море… Но не можех да позволя на тази злощастна тръпка да ме завладее.
– Не се ожених… – отсякох. – Не пожелах…
– И сигурно добре си направил… – веднага отговори тя. – Бракът не е за хора като нас… – дали ми се стори, или гласът и наистина потрепери? – Както и да е… Какво ще правиш тази вечер?
Ха де, това пък откъде изскочи? Да не би да искаше да се срещнем още тази вечер? Една по-силна от предишната вълна се разплиска в мен… Лека тръпка някъде дълбоко… Но нямах намерение да се предавам.
– Защо питаш? – подхванах.
Веднага изплю камъчето:
– Ела у нас… Искам да поговорим. Много е важно…
Ето такава си беше Нюзхет. Важни бяха само нейните искания и чувства… Години няма да ме потърсиш, да се поинтересуваш и после хоп! – щом ти скимне, вдигаш телефона и викаш ела вкъщи довечера. Каква наглост само! Трябваше да откажа на момента. Да разбере, че не съм послушното кученце, което ще се втурне, щом го повика. И аз си имам гордост, чест и достойнство. Дошло е време да и покажа, че не може повече да се държи така. Дошло, че и отминало даже. Но всъщност бездруго ленивият ми език съвсем се сковаваше, станеше ли дума за Нюзхет. И не само езикът, но и умът ми! Вече беше започнал да си вади безсмислени заключения от тази неочаквана покана и да трупа лъжливи надежди.
Какво ли означаваше тази покана вкъщи тъкмо като говорехме за бракове? Какво имаше предвид тази жена? Да не намекваше, че можем да започнем отначало? Може би щеше да се извини за постъпката си? Да каже, че след всичко преживяно истинската любов е само помежду ни, да помоли за още един шанс… Възможно ли беше?
Всъщност не биваше да се подлъгвам по тези лековерни мисли. И то въпреки нарастващото ми вълнение… Здравият разум, който казваше: „Стига глупости, нали това е онази, която те заряза преди години? Как можеш да и вярваш? Каквото и да каже, веднага трябва да откажеш“, все още стоеше на барикадата. Но дори да стигаше само една дума на отрицание, тя не можеше да се отрони от устата ми.
– Ще приготвя любимата ти лазаня – нерешителността ми я беше направила по-настойчива. – С нея ще отворим ароматно вино както преди…
Както преди… Настръхвайки, си спомних как се любехме следобедите в слънчевия ми кабинет в дома на „Шевки паша“. Усетих в устата си устните и с дъх на мента, лекия и дъх, тихия шепот… Гласът и още отсега беше загубил металическия си тембър, беше станал гальовен, почти мъркащ. Вече нямаше скрито-покрито, явно флиртуваше с мен. И въпреки съпротивата на логиката поведението и срещаше ответност. Колкото и да се противеше здравият разум, вълните, които прииждаха в душата ми, вече теглеха волята ми към нея. Ами като заповяда царят, робът може ли да се противопостави?
– На същото място ли живееш? – попитах, за да не кажа „идвам веднага“. Като че ли това залъгване щеше да промени факта, че щом мръдне пръст, веднага се затичвам към нея. Не, вече се налагаше да забравя гордостта. Човек не може да избяга от себе си. Какво да правя, като съм си такъв. Вероятно липсата на вълнение, когато чух гласа и, е някакъв друг индикатор за стреса. Истината беше налице; станеше ли дума за Нюзхет, се превръщах в нерешителна, безволева, беззащитна и нещастна твар. Тогава какъв смисъл имаше да упорствам и да си причинявам страдание? Чудно, като си помислих това, ми поолекна. Естествено, такъв съм си. Трябваше да си простя и да разбера, да се помиря със себе си. Без повече преструвки попитах отново:
– В сградата на улица „Ханъмефенди“ ли?
– Да, блокът „Сахтиян“