– Добре съм, добре…
Погледът му се плъзна към мобилния в ръката ми.
– Лоша новина ли?
Да, край с мен, извършеното преди няколко часа престъпление полека излиза наяве. Искам да кажа, че освен да чакам, повече нищо не можех да направя. Може би човекът щеше да ми обясни как да се измъкна от този случай благодарение на богатия си опит. След като го мисля, значи, полудявам. И за да не разбере за лудостта ми този бърборко, взех да си съчинявам:
– Майката на един приятел… Тази нощ, вие да сте жив и здрав…
По лицето му се мярна израз на съчувствие, изглеждаше искрен:
– Бог да я прости… Възрастна ли беше?
– Да. Към осемдесетте…
– Такава и била съдбата, Господ да поживи младите.
Обърна се към волана и докато подкарваше колата, подхвана тирадата си отново, сякаш нищо не се беше случило.
– Веднъж от „Таксим“ се качи възрастна дама…
6
„Всяка нация има герои, с които се гордее“
Едва стигнах за корабчето. Ако бях послушал хлевоустия шофьор и бях изчакал сблъскалата се с мерцедес камионетка на входа на Азапкапъ да освободи движението, всякак щях да изпусна корабчето в 21 ч. Без да ми пука за допълнителното вкочаняване на вледенените ми крака, слязох пред джамията на Соколлу Мехмед паша, преминах под плътния снеговалеж открай докрай през четвъртъчния пазар, където едно време бяха прочутите крепостни стени на Галата, а сега се разполагаха най-изпечените мошеници в търговията, и когато стигнах до пристанището на Каракьой, вратите вече се затваряха. Пъргаво размахах ръце и ако не бях привлякъл вниманието на служителя с огромен нос, затварящ вратите, щях да изпусна корабчето.
Параходът беше празен. Предпазливите истанбулци отдавна се бяха прибрали по домовете си заради лошото време. Отпуснах се върху празната пейка до парното под прозореца в голямата зала на входа. Опрях мокрите си обувки в нагорещения радиатор и се загледах в изчезването на снежинките в морето. Но след малко леко набразденото море изчезна. Видях излизащия си от блока „Сахтиян“ силует. Уплашен, отчаян, стремящ се да избяга час по-скоро. Никой да не ме види… Никой да не разбере, че съм бил у Нюзхет… И ако може всичко, свързано с нея, да изчезне. За жалост това не беше възможно. Професор Тахир знаеше, че съм поканен на вечеря. Добре, отбих първата атака, казвайки, че няма да отида. Той всъщност не се заинтересува. Дали нямаше да се поинтересува и след като разбереше, че съм убил Нюзхет? Естествено, че знаеше за връзката ни. И лесно щеше да се досети, че болезненото ми влечение към Нюзхет можеше да ме подтикне към убийство. Ама не, как пък да се досети? Като дори аз не вярвам, че съм извършил престъпление. Така ли? Тогава защо изтрих отпечатъците в апартамента, унищожих доказателствата и прибрах оръдието на престъплението?
Започнах да се отпускам… Глад… Дали не ми падаше кръвната захар? Или това беше умора от преживяното? Нищо подобно, само тази странно миришеща топлина в корабчето след ледената атмосфера вън… Но отлично знаех, че не бива да се отпускам. Съсредоточих се и заоглеждах пътниците. Бяхме седемнайсет души. Точно пред мен седяха трима пийнали, които щом си отвореха устата, воняха на бира. Ожесточено, почти до бой спореха за дербито „Фенербахче“ – „Галатасарай“, което трябваше да се играе в края на седмицата, ако спреше снегът. Средната пейка до тях беше окупирана от шумна петчленна група младежи и девойки, идващи от училище или курсове, които се замерваха с вече топящи се снежни топки, сякаш намокрянето вън не им стигаше. В другата страна на помещението седяха достолепен господин и важната му съпруга, които благосклонно наблюдаваха палавите си деца. Зад тях през прозореца мълчаливо гледаше една от красивите жени на Истанбул, показваща със стойката и поведението си, че не и пука за света въпреки дебелите дрехи. Насреща и трима брадати сектанти с дълги черни палта и отново нахлупени на главите след отръскването на снега такета… И точно срещу тях трима млади банкови или държавни чиновници, които ги гледаха с укор…
Не личеше някой да се интересува от мен. Можех да сложа точка, като изляза тихо навън и изхвърля в морето онзи остър нож на убийството и носещия отпечатъците ми сапун с мирис на виолетки, без някой да ме забележи. Но не още, опасно би било да излизам вън, едва спасил се от студа. Трябваше да изчакам пътниците да се успокоят, да забравят останалите и да потънат в доволство…
Гледах навън, докато корабчето напусна пристанището и се плъзна по все повече вълнуващото се море. Отдясно се простираха бреговете на историческия полуостров, обсипани с кораби. Може би там чакаше пътниците, които да превози до отсрещния бряг, сестрата на нашето корабче, изтънчен градски параход, привързан в пристанището на Еминьоню