„Обобщението обикновено е грешен метод.“
Нюзхет познаваше добре поне колкото мен османската история… Нямаше нужда да се търси под вола теле. Естествено, някои принцове са се опълчвали срещу бащите си, воювали са с тях, но нашият Завоевател не го е направил. Той някак си ми стана близък… Не само на мен, на нас…
„Не се опитвайте да отнемете и това от този смазан народ, жаден за успехи, гърчещ се под чувството за вина.“
Тези думи не са мои, а на общия ни професор Тахир Хакъ. Това е коментарът му за анализа ми на Указа за братоубийство.
„Всеки народ си има героите, с които трябва да се гордее. Не бива да ги отнемаме от горките хорица.“
Но нямах намерение да отнемам който и да било султан от когото и да било. И понеже се безпокоях, че отдавна не съм разработвал каквото и да било и това се говореше в кулоарите на университета, реших да опиша любимия ми период на Завоевателя с мисълта, че вече е време да се захвана с нещо, започвайки от тази историческа заповед. Обаче Нюзхет, както вече се разбра, не приличаше на мен и след раздялата ни подготви десетки разработки и статии, без да засвидетелства и най-малко уважение към националните ни ценности. Заради това Завоевателя и отцеубийството…
Пак стигнахме до същото. Не, драги ми, Нюзхет не е способна на това… Понеже Завоевателя никога не би посегнал на баща си. А и не е било нужно… Защото баща му Мурад II е бил уморен от войни, отегчен от интриги и съсипан от мъка по любимия си син Алаедин Али, загинал млад в резултат на заговор. Заради това е поискал: „Да се оттегля за известно време от управлението насаме, да се успокоя и отпочина.“
Сиреч Мурад II сам е преотстъпил трона, завладян с толкова убийства, на сина си… Може да се попита какво още би направил. Но от толкова голяма челяд Всевишният е допуснал оживяването единствено на Мехмед II. Онова дете, което впоследствие се превръща в Завоевателя… И кой знае защо, въпреки че Мурад II му дал бащиното си име, по никакъв начин не го причислил към любимите си принцове…
– Аллах да пази челядта ви… – прекъсна размислите ми за завоювалия този град и баща му един глас.
– Аллах да превърне в злато всичко в ръцете ви.
Насреща ми се беше изправила с протегната дясна ръка млада жена с хитро святкащи под дрипите очи. Кога ли беше влязла? Нали бях огледал салона, нали очите ми бяха все във вратите… Може би е спала на някоя пейка или се е крила някъде, за да не я изхвърлят служителите. Като видя изненаданото ми изражение, сигурно помисли, че казаното досега не е достатъчно, та разнообрази молитвите:
– Аллах да наспори делата ви…
Да ми спорят делата… Ето това беше хубаво пожелание… Пуснах в шепата на младата просякиня останалите в левия джоб на сакото ми дребни монети… Ухили се, показвайки пожълтели зъби.
– Аллах да ви закриля от беди и неприятности…
До този момент не беше го направил, много вероятно и занапред да не го направи. Но наистина страшно ми се искаше пожеланията и да се сбъднат. А прибралата милостинята жена явно отдавна ме беше забравила. Вероятно тримата пияници на предната пейка не и хванаха окото, та се отправи към господина и жена му встрани от тях. Изведнъж забелязах, че всички пътници, включително шумните младежи, я наблюдават. Ето го удобния случай. Точния момент да изляза навън и да се отърва от уликите за престъплението. И докато просякинята приближаваше към новата си цел, бавно станах от топлия радиатор.
Както и предполагах, никой не се интересуваше от мен. Тримата пияндета пред мен я наблюдаваха, коментирайки, че е обикновена лъжкиня. Докато минавах край тях, чух единия с дебел глас да казва:
– Какво си мислиш, тая може да ни купи и тримата. Тия, брато, са въшливи от мангизи.
Нямах представа колко пари имаше жената, но мислено и благодарих, че е привлякла вниманието върху себе си, и бързо се измъкнах от топлия салон в снежната вечер навън.
7
„Който от синовете ми стане султан, да предаде останалите на палача“
Посрещна ме пронизващ вятър… Вечерта в морето беше още по-студена. Настръхнах, но не се отказах, присвих очи и се огледах дали няма някого. Имах късмет… Никой не се виждаше. Дали пък молитвата на просякинята не се беше изпълнила? Приближих до синджирите на стълбата, по която слизаха пътниците. Дясната ми ръка вече беше в джоба на палтото, хванала ножа за писма. Пръстите ми опипваха изящната гравюра на султанската тугра върху сребърната дръжка.