– Моля те, внимавай, бате!
Обърнах се и се сблъсках с един едър служител. С цигара в уста, засенчил лицето си с ръка, се опитваше да се предпази от навяваните от вятъра снежинки.
– Ще се подхлъзнеш и ще паднеш в морето, пази Боже, няма кой да те спаси… Ако искаш да пушиш, ела насам. Тук е завет…
Усмихнах се спокойно.
– Не е ли забранено?
Махна с ръка.
– Че кой ще те види в това време?
– Не съм излязъл да пуша… Тръгнах към тоалетната…
– Добре… Тогава продължи направо… Ама, много те моля, стой далеч от парапета. По време на предишния лодос20падна една жена, едва я спасихме…
– Благодаря ти – отговорих и тръгнах към тоалетната. Още в началото на малкия коридор ме блъсна силна миризма на урина. И веднага усетих каква нужда съм имал. Не ставаше дума за кучето на Павлов, а за тънките ми мокасини, стояли толкова дълго на мокро. Явно съм се сдържал от напрежение. Влязох през широко отворената врата на тоалетната. Макар студът да властваше и тук, липсваше стресиращото налягане на вятъра в ушите. Тоалетната беше празна, пристъпих към писоара и свалих ципа. Но не успях. Насилих се, изчаках, не, нито капка. Дали от напрежението? Дълбоко поех въздух, противната миризма изпълни ноздрите ми. Не и обърнах внимание, чаках ли, чаках, накрая потече. Много дълго уринирах. Като свърших, потръпнах от удоволствие. Отидох до умивалника да си измия ръцете. Ледена вода. Отказах се. Ако ме видеше Шазие, сигурно щеше да разбере, че не съм маниак на тема чистота и може би щеше да ме окуражи: „Браво, Мющак, явно положението не е било толкова сериозно.“ Но положението беше твърде сериозно. Ако не успеех да се отърва от уликите в джоба… И ако успеех да преметна служителя вън, който въпреки смразяващия студ не се отказваше от цигарата… Не, би трябвало молитвата на просякинята да е хванала дикиш. На вратата се появи едрата фигура на пристрастения към пушенето служител. Какво правеше сега тук?
– Студът предизвиква уриниране – веднага обясни присъствието си. – Лошо е да ти е студено, нали…
Нямах намерение да обсъждам влиянието на снежното време върху мъжкия полов орган.
– Приятна вечер – отговорих и припряно излязох. Възможно най-бързо тръгнах срещу вятъра към ръба на борда. Веднага извадих от джоба стиснатия в ръка още на излизане от тоалетната нож за писма и го запратих в тъмните морски води, след него и сапуна с дъх на виолетки… От воя на вятъра дори не чух плясъка им във водата, но вече бях щастлив, че съм видял с очите си изчезването на уликите. Не мога да опиша какъв товар ми падна от плещите и колко се успокоих.
„Как ще ме обвините в убийство, господин съдия, като дори няма оръдие на престъплението?“
Повече не можех да остана вън, служителят вече бързаше подире ми… Тръгнах към вратата на салона. Когато отново се върнах в топлата цивилизация, забелязах, че просякинята беше изчезнала по загадъчен начин… Вероятно изпълнила задължението си, се беше оттеглила на предишното място и спеше в очакване на нови пътници. Това не ме притесняваше, да спи колкото си иска.
Успокоен, седнах отново на мястото си до прозореца. Загледах се в бурното море. Опитах се да си представя как сребърният нож за писма и носещият аромата на любимата ми сапун падат към дъното сред плискащите се вълни, но не успях. Вдигнах поглед и видях отдалечаващите се светлини на двореца „Топкапъ“. Дворецът, построен в Константинопол от родения в Одрин принц… Роденото в Одрин момче щеше да направи чудо след близо двайсет и една години и да промени изцяло съдбата на един град. А с нея и собствената си… Всичко беше станало за двайсет и една години… Двайсет и една… Времето, през което бях разделен от Нюзхет… Ето, само за този период Завоевателя е превърнал наследената от баща си държава в могъща империя. Нека отдадем заслуженото и на Нюзхет; докато беше асистент в Истанбул, благодарение на великолепната си стратегия беше станала един от най-известните световни професори по история. Съдбата и на двамата се беше променила от един град в друг… От Одрин в Константинопол и от Истанбул в Чикаго… Но Нюзхет нямаше да остане в Чикаго, също както Завоевателя не беше останал в Константинопол… С новия си проект щеше да постигне още един грандиозен успех: Завоевателя и отцеубийството…
Всъщност, отърсвайки се от всички натоварващи емоции и ревност, трябваше да се запитам дали Нюзхет щеше да се окаже права? Дали завоевателят на бъдещето Мехмед II наистина беше убил или наредил убийството на баща си?