Когато в скромния одрински дворец на бял свят се появил султан Мехмед Хан, син на султан Мурад Хан, син на султан Мехмед Хан, е царувал мир… Две години истински, спокоен мир; плодородни жита, неотъпкани от силните копита на расови коне, неразграбени градове, неопръскани с кръв мечове. В един от тези спокойни дни дошъл на бял свят принц Мехмед, който щял да прекара живота си по бойните поля…
Летописците от онази епоха твърдят, че три дни преди да се роди Мехмед, на небето се появили три луни. Като три пискюла преминали през Млечния път… Същата година земята родила три пъти, овцете агнили три пъти, телетата били все женски, а конете – мъжки… Дали е било така? Кой знае… Но знаем кога е роден Завоевателя. На 30 март 1432, в една неделна сутрин… Но не в порутения дворец по бреговете на Тунджа, където сега се събират пияници, а на площад „Кавак“, близо до сегашната джамия „Селимие“21, в стария дворец, построен от Мурад I, бил роден третият син на Мурад II – Мехмед.
Какво ли е изпитал султан Мурад, вземайки в обятията си бебето? Дали е бил щастлив, прошепвайки „Слава ти Аллах, продължи рода ни“? Или се е запитал: „Кой от тримата ми синове ще седне на трона?“ Дали пък не е съжалил, въздишайки: „Който се възкачи на трона, ще убие останалите.“ Или се е примирил с безмилостните игри за власт, приемайки бъдещето каквото е с мисълта: „Тези убийства са държавна традиция и са нужни за поддържането на реда.“ Не знаем, обаче със сигурност дори не му е минало през ум, че това бебенце ще превземе Константинопол, обсаждан от самия него дни наред, но останал непокътнат.
В действителност някои историци са против тази теза, описвайки случилото се. Един ден Хаджи Байрам Вели пристигнал в Одрин и Мурад го приел в двореца.
Когато рекъл: „Хей, професоре на учените, искам да превзема този Константинопол и няма да ми се досвидят молитвите“, според преданието поетът отвърнал: „Няма съмнение, че всичко става по волята на Аллах. Но не ти ще превземеш Константинопол. Това е сигурно. Моите стари очи няма да го видят, обаче победата ще постигне онзи принц в люлката, воден от Акшемседин22.“
Тъй като има много слухове за личността му, вероятно тези думи не са били изречени. Но въпреки това се предават от поколение на поколение. Защото ние, нещастните хорица, искаме да живеем спокойно в този свят на опасности, нещастия, мъка и бедствия. Дори да не знаем какво ще ни сполети, бихме желали Аллах да ни е отредил щастлив живот. Точно заради това наивно вярваме в такива предания – за да се убедим във възможността за щастлива съдба. Самовнушаваме си, че отредената ни от Аллах участ е по-добра от трона на султана… Но в повечето случаи тази добра участ не ни спохожда. Жената, на която сте отдали живота си, един ден ви напуска и двайсет и една години не зървате лика и… А онова, което виждате след толкова години, е трупът и.
Султан Мурад Хан обаче е имал възможност да се вгледа достатъчно в лицето на третия принц, Мехмед, след раждането му. Сигурно майката Хюма, наблюдаваща как султанът гледа бебето, е забравила родилните мъки и е била много горда… Да родиш принц на султана… Въпреки че си наложница, да му родиш син… Наложница ли? Ето ти още една главоблъсканица…
Според някои майката на Завоевателя, дъщерята на Исфендияр бей23, госпожа Хюма, носела истинска турска кръв… Според други е дъщеря на роб. В един вакъфски24нотариален акт се споменава „дъщерята на Абдула“. Това име обикновено се дава на сменилите вярата си роби. Всички спорове са породени от липсата на името на жената в какъвто и да било документ и не само в документ, дори върху надгробна плоча. Това обаче не означава, че щом липсва, трябва да подминем факта на съществуването и. Тук има по-важен проблем. Липсата на името на жената върху надгробна плоча предизвиква заключението, че майката на Завоевателя е наложница, която произхожда от видни кръгове и може да засенчи авторитета на великия владетел. Тахир Хакъ казваше притеснен, подръпвайки с дългите си пръсти посивяващата си рядка брадица: „Не бива да чоплим този въпрос. Османската империя не е държава на една раса. Не се бъркайте, не ровичкайте…“
Нито съм се бъркал, нито съм чоплил, нито съм ровичкал… Стигаше ми да си пробвам перото в Указа за братоубийство, без да провокирам нови дискусии за произхода на майката на великия ни владетел. Майчиният му произход… Заради това ли Мурад не е допуснал до себе си принц Мехмед?… Ако е вярно, че Хюма Хатун е била наложница и вечният любимец Алаедин Али е роден от Хатидже Хатун, дъщеря на туркменски бей… Заради това ли Мурад не е хранил топли чувства към Мехмед? А и геройството, проявено от Алаедин Али в похода срещу караманския владетел Ибрахим… Спечелил възхищението не само на баща си, но и на всички воини, размахвали меч по бойните полета с кураж, ум и бойни умения. Всички съвестни историци говореха за огромния му принос за победата над караманския бей. Тази храброст вероятно би показал и Мехмед, но е бил само на единайсет години. И все пак, ако баща му беше казал: „Хайде принце, запаши меча и яхни коня“, щеше да изпълни заповедта, без да му мигне окото и дори с огромно желание, но никой не го е призовал на война… Добре де, а как му се е отразила изключителната привързаност към батко му Алаедин? Дали е ревнувал? Дори да не е, дали обкръжаващите го наставници и паши не са подклаждали огъня, подхвърляйки: „Не са справедливи с Вас, а точно на Вас подхожда заради познанията, ума и смелостта Ви да оглавите Великата държава…“?